Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Не го защитавах, както и останалите, по една и съща причина: тъй като си бях разрешил да се занимавам с историята на революцията, сам си опростих всички останали дългове. И до ден днешен: не ме е срам от такива периоди на млъкване: художникът няма друг изход, ако не иска да изкипи в протичащото и изчезващо днес.
Но настъпват дни и започваш да чувстваш тяхното надирно продънване, когато всичките ти забравени дългове те заграждат като стените на ждрело. За Втория възел не ми достигна съвсем малко — към четири месеца, до края на 1973-та. Но — никой не ми ги даваше. (Само спешно да дублирам на филм направеното, та да не загине при катастрофа.) Още повече помръкваше Третият възел, който толкова ме примамваше към себе си, към революционния пламтеж. Прекършваха се всичките ми изкуствени срокове, нищо не оставаше ясно освен: трябва да се изкажа!
И очевидно с усвоената хватка на каскадата: да нанеса пет-шест удара подред. Да започна с отбрана, със самозащита от моето потънало положение, да се постарая да застана на твърда земя — и да настъпвам.
Когато пишеш с извърната към миналото глава, не ти е ясно: от какво чак толкова си се опасявал? не е ли преувеличено? И колко пъти така, защо е тая паника?! — и всеки път ми се е разминавало.
Винаги ми се разминаваше — и винаги можеше да не ми се размине (и някой ден няма да ми се размине). А размахът на удара ми всеки път се увеличава, разтърсването на обстановката нараства и опасността става по-голяма, и пред нея с основание се готвиш за прекратяване на твоето, макар и сиромашко, но горе-долу уредено битие.
Освен ръкописите каква друга веществена скъпоценност притежавам? — декар и нещо е моето „именийце“ Рождество, където през половината от това — последното, както си мислех — лято направо се впивах в работата си. Само през половината, защото сега го делях във времето с бившата си жена. Тя настояваше да ми го вземе изцяло и очевидно преди очакваните удари разумно беше да й припиша парцела. В средата на август, докато се стягах за бой, обикалях всички места наоколо и всяка педя от парцела, сбогувах се с Рождество завинаги. Не искам да крия: плачех. Ей това късче земя на завоя на Истия и познатата ми гора, и дългата поляна наблизо са за мен най-реалното овеществяване на Русия. Никъде другаде толкова не ми е вървяло писането и може би вече няма да ми върви. Колкото и измъчен, съсипан, завеян да пристигах тук, нещо се влива от тревата, от водата, от брезите, от върбите, от дъбовата пейка, от масата над самата рекичка и след два часа вече можех да пиша. Това беше чудо — никъде не ставаше същото.
Последната седмица, последните нощи преди настъплението бяха съвсем безсънни. Непрестанно ръмжеха самолетите над самите покриви на Фирсановка, както се завръщат черните щурмоваци, след като си хвърлят бомбите. Опасявахме се, че на вилното ни място сме казали гласно някоя непредпазлива фраза и пръснатите микрофони са я доловили, и врагът вече може да се досети, че подготвям нещо си. А целият успех зависи от внезапността: преди започването на атака трябва да си особено безгрижен, одряман, нито излишно разтакаване, нито излишни гости и срещи, и разговорите, сигурно подслушвани, трябва да са мудни, безгрижни.
Тревожеше ме именно: ами ако не успея да изпълня целия замисъл?! Усещането ми е, сякаш съм тръгнал да пълня някакъв вече определен, очакващ ме в природата обем, нещо като приготвен за мен калъп, който току-що съм зърнал, и аз като вещество разтопена течност трябва да сколасам, непоносимо ще ми е, ако не сколасам да го запълня догоре, без шупли, без кухини — преди да се втвърдя и изстина.
Колко пъти става все така: преди поредната крачка, пробив, атака, каскада — целият се съсредоточаваш само върху това, само върху тези малки последни срокове, а останалият живот и времето след тези срокове ти изхвърчат от главата, престават да съществуват, само и само да устоиш на тоя срок, да го прескочиш, а оттам нататък!…
Първият набелязан удар беше писмото до министъра на вътрешните работи — да ги ударя за крепостното право [27]. (Не се изсилвам, наистина си е такова: крепостно. Само че като противопоставих правото на милиони да бъдат свободни в собствената си страна — на правото на стотици хиляди да емигрират, шокирах „обществото“.) Това е промененият онзи мой син плик, писмото, което толкова дълго втасваше. А на Запад все едно изтърваха най-важното — крепостното право, а го разгласиха само като „молба за адресна регистрация“.