Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
— Нещо за пиене — прошепна момчето. — Моля… толкова съм жаден…
Стрелецът изпита странното чувство, че се е върнал назад във времето. Спомни си как беше тича през пустинята, полуобезумял от горещината и еднообразната гледка. Спомни си как, умирайки от жажда, беше припаднал в конюшнята на крайпътната станция и как беше дошъл на себе си от глътката студена вода. Тогава Джейк беше свалил ризата си, беше я намокрил под струята на помпата и му беше дал да пие. Сега беше неговият ред да стори същото за момчето.
Огледа се, видя умивалника, приближи се до него и завъртя кранчето на чешмата. Потече чиста, студена вода. Над тях, около тях, под тях продължаваха да вият сирени.
— Можеш ли да се изправиш?
Момчето кимна.
Роланд му помогна да се изправи на крака. Беше готов да го хване, ако залитнеше, но Джейк се вкопчи в ръба на умивалника и пъхна глава под водната струя. Стрелецът вдигна Ко, огледа раните му и забеляза, че кръвта вече се съсирваше. „Имал си голям късмет, косматко“ — помисли си, после протегна ръка покрай Джейк, напълни шепата си с вода и даде на зверчето да пие.
Най-сетне Джейк се отдръпна от умивалника, мократа му коса беше прилепнала към черепа му. Още беше блед като платно, по лицето му имаше синини от побоя, но вече изглеждаше много по-добре. Когато се беше навел над него, Стрелецът се бе изплашил, че момчето е мъртво.
Изпита желание да се върне и още веднъж да убие Гашър, което го подсети за нещо друго. Обърна се към Джейк и попита:
— Кой е този Тик Так, за когото говореше похитителят ти? Успя ли да го видиш?
— Да. Ко скочи върху него и разкъса с нокти лицето му. После го убих.
— Застреля ли го?
Устните на Джейк потрепнаха и той здраво ги стисна, сетне отвърна:
— Да. Право а… — Посочи дясното си слепоочие и добави: — Бях… Извадих късмет.
Стрелецът изпитателно го изгледа, после поклати глава. — Мисля, че послъгваш, но сега няма да обсъждаме това. Побързай, трябва да тръгваме.
— Къде отиваме? — Гласът на момчето още беше хриплив, очите му непрекъснато се стрелкаха към съседното помещение, където едва не беше намерило смъртта си.
Стрелецът посочи към коридора, който се виждаше отвъд отворената врата на кухнята.
— СТРЕЛЕЦО! — внезапно се разнесе гръмлив глас. Който звучеше отвсякъде.
Роланд рязко се извърна; притискаше Ко към гърдите си, а с другата ръка се държеше за рамото на момчето, но не видя никого.
— Кой ми говори? — провикна се.
КАК СЕ КАЗВАШ, СТРЕЛЕЦО?
— Роланд. Идвам от Гилеад и съм син на Стивън. А ти кой си?
— ГИЛЕАД ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА — замислено произнесе гласът, без да отговори на въпроса.
Роланд погледна към тавана и видя няколко концентрични окръжности. Гласът се разнасяше от този своеобразен „високоговорител“.
— ОТ ТРИСТА ГОДИНИ НИТО ЕДИН СТРЕЛЕЦ НЕ Е СТЪПВАЛ НИТО ВЪВ ВЪТРЕШНИЯ, НИТО В СРЕДНИЯ СВЯТ.
— С моите приятели сме последните стрелци.
Джейк взе животинчето в прегръдките си. Ко незабавно започна да лиже подутото му лице; странните му златисти очи бяха изпълнени с обожание и щастие.
— Това е Блейн, нали? — прошепна момчето на Стрелеца.
Роланд кимна. Изпитваше лошо предчувствие — подозираше, че Блейн е нещо повече от обикновен еднорелсов влак.
— ХЕЙ, МОМЧЕ! ТИ ЛИ СИ ДЖЕЙК ОТ НЮ ЙОРК?
Джейк изплашено пристъпи към спътника си и погледна към високоговорителя.
— Да. Аз съм Джейк от Ню Йорк… син на Елмър.
— В ТЕБ ЛИ Е КНИГАТА С ГАТАНКИТЕ, ЗА КОЯТО МИ РАЗКАЗАХА?
Момчето машинално докосна рамото си и на лицето му се изписа уплаха. Разтревожено погледна към Стрелеца, който вече му подаваше раницата; въпреки че тясното, аристократично лице на Роланд остана безизразно, Джейк видя, че спътникът му едва забележимо се усмихва.
— Трябва да нагласиш ремъците — промърмори Роланд, — защото ги удължих.
— А гатанките?
— И двете книги са вътре.
— КАКВО НОСИШ, МАЛЪК СТРАННИКО? — провлечено попита гласът.
Да му се не види! — прошепна момчето.
„Той не само ни чува, но и ни наблюдава“ — помисли си Стрелецът и след миг забеляза малко стъклено око в ъгъла, което беше поставено много по-високо от нормалното полезрение на човека. Внезапно го побиха тръпки, а по напрегнатото изражение на момчето и по начина, по който то притискаше Ко към гърдите си, разбра, че Джейк споделя опасенията му. Гласът принадлежеше на машина, на невероятно умна, дори закачлива машина, но въпреки това нещо не беше наред.