Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- запазила стая в хотел в Кензингтън, при Холанд Парк. За всичко друго разчиташе на случайността.
Сама, сама, сама, полюшваше се весело вагонът. На спокойствие, на спокойствие, на спокойствие, припяваше тя в отговор. Англия, Англия, Англия, повтаряха колелата. Франция, Франция, Франция, отговаряше Жозефин, докато пред очите й се нижеха полята и горите, през които често бяха преминавали английските войски по време на Стогодишната война. Англичаните сновели напред-назад между двете страни. Във Франция били у дома си. Едуард III говорел само френски. Кралските декрети, кореспонденцията на кралиците, на религиозните ордени, на аристокрацията, съдебните преписки, завещанията, всичко било написано на френски или на латински! Хенри Гроумонт, херцог на Ланкастър и английски събеседник на Дю Геклен, написал нравоучителна религиозна книга на френски. Когато преговарял с него, Дю Геклен не се нуждаел от преводач. Понятието родина било непознато. Людете принадлежали на определен феодал, били собственост на дадено имение. Сражавали се, за да защитят правата на господаря, не ламтели да носят цветовете на френския или на английския крал, някои воини
дори преминавали от едната на другата страна според размера на платата. Дю Геклен обаче останал цял живот верен на френското кралство и нямало достатъчно висока камара злато, която да го накара да си промени убежденията.
- Защо ме мразиш, Жозефин? - попита майка й онази вечер, когато й беше на гости.
Анриет беше свалила огромната си шапка и все едно беше останала без перука. На Жозефин й беше неловко да я погледне в очите: тя приличаше на презряла круша. Ирис беше излязла да пазарува и още не се беше върнала.
- Не те мразя!
- Напротив. Мразиш ме...
- Ни най-малко... - смънка Жозефин.
- От три години не сме се виждали. Според теб това нормално поведение ли е на дъщеря?
- Никога не сме имали нормални отношения..
- Кого да виним за това? - попита Анриет и стисна тънките си устни в горчива гримаса.
Жозефин тъжно поклати глава:
- Намекваш, че аз съм виновна? Така ли?
-Жертвах се заради Ирис и заради теб, а ето каква благодарност получавам!
- Цял живот слушам едно и също.
- Но това е истина!
- Има и друга истина, за която никога не сме отваряли дума...
Най-лошото е да не знаеш, си каза Жозефин, изправена пред обвиняващия поглед на майка си. Човек не може да остане в неведение цял живот, винаги идва момент, в който истината ни застига и ни принуждава да се обърнем с лице към нея. Досега бях избягвала този разговор с майка ми. Животът изиска от мен да говоря, изправи ме очи в очи с нея.
- Има едно събитие, за което никога не сме говорили... Ужасен спомен, който ми изплува неотдавна и хвърля светлина върху доста неща...
Анриет се стегна, изпъна гръб.
- Разчистване на сметки ли следва?
- Не ти говоря за кавги и разправии, а за нещо много по-сери-озно.
- Не разбирам за какво намекваш...
- Мога да ти опресня паметта, ако желаеш...
Анриет погледна презрително:
- Давай, щом ти доставя удоволствие да ме очерняш...
- Не те очерням. Просто искам да ти припомня един факт, един
обикновен факт, който обяснява именно моето... - потърси течната дума. - Това, че толкова дълго премълчавах... че постоянно странях. Не се ли сещаш за какво ти намеквам?
Анриет не се сещаше. Беше забравила. Този епизод беше толкова маловажен за нея, че го беше изтрила от паметта си.
- Не зная с какво съм те наранила...
- А спомняш ли си деня, в който ходихме да плуваме трите, ти, Ирис и аз? Татко остана на брега...
- Горкият, той не можеше да плува!
- Влязохме навътре, много навътре. Надигна се вятър и внезапно течението стана силно, повлече ни. Не виждахме брега. Двете с Ирис се нагълтахме с вода. Ти както винаги плуваше като риба. Беше отлична плувкиня.
- Забележителна, бих казала! Шампионка по синхронно плуване!
- В един момент, когато разбрахме, че положението става неудържимо, и поискахме да се върнем, аз се вкопчих в теб, но ти ме изблъска и предпочете да спасиш Ирис.
- Не си спомням.
- Напротив, понапъни се... Огромни вълни ни подмятаха, вълнението ни дърпаше, аз не можех да си поема дъх, виках за помощ, протягах ръка към теб, но ти ме блъсна и хвана Ирис. Искаше да спасиш Ирис, а мен - не ...
- Измисляш си, клето мое дете! Винаги си ревнувала от сестра си!
- Много ясно си спомням. Татко беше на плажа, той видя всич-* ко, видя как вземаш Ирис и плуваш с нея, видя как ме остави насред
вълните, видя те как успя да изплуваш над огромната вълна, която се разби на плажа, как я остави на пясъка, как я избърса, първо нея, после себе си, а не се върна във водата, за да ме извадиш! Остави ме да умра!