Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Един поглед беше достатъчен, за да го познаят. Тълпата застина от объркване, боязън и дори страхопочитание. Разнесе се развълнуван шепот.
Ибн Хайран обходи с поглед множеството, после заговори.
— Последният цар на Картада искаше да премахне най-видните граждани на Фезана като послание към всички вас. Кой тук би се осмелил да причисли киндатите към тях? Да ги нарече видни граждани? Много забавно хрумване!
— Ти беше прогонен! — извика някакъв смелчак. — Миналото лято, официално го обявиха!
— Да, а тази пролет го отмениха — намеси се Хусари. — Човекът до мене — виждам, че го познахте — беше изпратен от цар Алмалик Втори да се погрижи за отбраната ни срещу сганта от север.
Чуха се приветствени възгласи, първо по-редки, после все по-шумни. Алвар си пое дъх.
— Тогава защо е тук, а не при наместника?
— При този гоен шопар? — възмутено викна ибн Хайран.
Разнесе се смях. Наместникът, както си му беше редът, не се ползваше с големи симпатии. Амар поклати глава.
— Не, благодаря! Честно казано, предпочитам да съм с жената на ибн Башир. Но след като съм натоварен с отбраната ви, не мога да допусна градът да бъде опожарен, нали така?
— O, скъпи! Тук съм, господарю мой, ето ме!
През тълпата си проправяше път някаква жена и размахваше ръце. Месарят ибн Башир се обърна да я погледне и почервеня като рак. Вече всички се смееха.
— Знаете, че муардите вече са тръгнали насам — продължи Амар, след като веселието стихна. — Наредено им е да потушат всяко вълнение. Боя се, че все още не мога да ги контролирам — все пак току-що пристигам. Не искам някой да бъде убит тук днес. Това може да ми развали удоволствието и да наруши плановете ми за вечерта — подсмихна се той.
— Аз съм тук, господарю мой! Защо да чакаме до довечера?
Този път жената беше друга. И изведнъж размаханите ръце и умолителните женски гласове станаха повече. Ибн Хайран отметна глава и се изсмя.
— За мене е голяма чест — каза той, — но дори самата мисъл за вас ме изтощава.
Това още повече развесели тълпата. Ибн Хайран отново стана сериозен.
— Добри хора, вървете си по къщите преди да са дошли забулените — каза той. — Угасете факлите. Няма да помагаме на джадитите! Стените ни са яки, царят на Картада ме прати при вас, а идат и други. Имаме достатъчно храна и вода, а валедийците са далеч от дома си и не познават страната ни. Единствено можем да се боим от собствената си слабост и глупост. Това, което правите, е глупост. Време е да се разотидете. Вижте, слънцето залязва, скоро ще ударят камбаните за молитва. Вечерта е прекрасна за молитва, приятели, нека тя да остане чиста, както могат да бъдат чисти сърцата ни под погледа на Ашар и неговите звезди!
Красивият му глас сега беше мечтателен и тих и галеше слуха. Алвар си спомни, че ибн Хайран освен всичко останало е и поет — Джехане веднъж му беше казала, че гледал на себе си преди всичко като на поет.
Тълпата беше като омагьосана. Един от мъжете, който държеше копие с набучена на него глава, вдигна поглед нагоре и на лицето му се изписа отвращение и объркване. Хората не бяха зли, а само уплашени. Без водачи, заплашени от наближаващия враг, те бяха потърсили най-близкия отдушник, за да се освободят от ужаса. Изглажда, този силен, чист глас притъпи острието на страха.
Или поне би трябвало.
Ибн Хайран може би щеше да успее, ако не го виждаха и чуваха само първите редици на тълпата. А и стените на Киндатския квартал бяха издигнати не за да бранят киндатите, а за да ги държат вътре през нощта.
Не беше особено трудно човек да проникне вътре по друг начин, освен през портата. Няколко подвижни стълби, един-два счупени прозореца на най-близките до стената къщи и…
— Пожар!
Викаше един от стражите на платформата зад стената. Алвар се обърна и видя да се издига черен дим. Откъм Квартала се чу детски плач, а после и писъци. Огънят беше самото въплъщение на ужаса.
Алвар метна щита на гърба си, хукна към портата и скочи. Един от стражите протегна ръка, сграбчи китката му и го измъкна на стената. Амар и Хусари бяха на крачка след него.
Ибн Хайран се обърна към развълнуваната тълпа пред портата.
— Вървете си у дома! — извика той властно. — Ще заповядам на муардите да убият всеки, който влезе в Квартала! Не можем да позволим градът да бъде опожарен!