Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Усмивката на крал Рамиро стана по-широка. Той вдигна ръка и даде знак на някого да се приближи.
— Здравей, татко — каза едно момче, което застана до краля.
Родриго си пое дълбоко дъх. Самообладанието този път му измени.
— Фернан? В името на Джад, какво…
— Заради Диего — весело го прекъсна синът му. Беше облечен в лека ризница и носеше меч. — Той ни каза тази сутрин къде си и на кое място да те чакаме. — Родриго мълчеше. — Понякога знае къде си, нали не си забравил? В гласа му се прокрадна неувереност.
— Не се ли радваш да ме видиш, татко?
— O, Джад! — промълви Капитана и се обърна към краля на Валедо: — Какво сте направили? Защо синовете ми са с армията?
— Ще имаме достатъчно време да ви обясним — спокойно отвърна Рамиро. — Не е тук мястото. Ще дойдете ли с нас? Ще ви намерим сухи дрехи и ще ви нахраним.
— А спътниците ми? — ледено попита Родриго.
— Те са мои гости, които и да са. Хайде, сер Родриго, прегърнете сина си. Той така мечтаеше за този миг!
Родриго понечи да каже нещо, но се отказа и мълчаливо прибра меча си в ножницата.
— Ела — каза той и Фернан Белмонте с вик на радост се хвърли в прегръдките му. Алвар видя как Капитана затвори очи и го притисна до гърдите си.
— За това нещо — каза той, когато най-сетне пусна сина си — майка ти ще ни убие всичките. Начело с мене.
— Мама е с кралицата, татко. Още не сме я виждали, но получихме вест, че е тръгнала на юг и се е присъединила към кралица Инес и останалата част от войската, която идва след нас. Опитахме се да те пресрещнем преди да стигнеш града. Защо си тук, татко? И къде са ти мустаците?
— Мои приятели бяха в опасност. Дойдох да ги измъкна. Къде е Диего?
— За него се грижат много добре — отвърна Фернан. — Той се разсърди, че не го пуснаха да дойде с нас. Накараха го да остане с обоза в някакво село на запад от реката.
— Ашар, не! Само не там!
До края на живота си Алвар щеше да помни тези думи и изражението на Амар ибн Хайран, когато ги изрече. Родриго светкавично се обърна към него.
— Какво има? Кажи!
— Засада! — бързо проговори Амар — вече вървеше към конете. — Муардите. Алмалик го беше замислил още преди години. Моли се на твоя бог и тръгвай!
Родриго хукна с все сила след него.
А няколко мига по-късно, за втори път през тази една година, Алвар де Пелино, мокър, премръзнал и обгорен, уморен до смърт и ранен на половин дузина места, препускаше през тъмната равнина на север от Фезана към село Орвила.
До него яздеше Амар ибн Хайран, забравил за дълга си към своя цар и единоверците си, а от другата му страна бяха кралят на Валедо, Джехане и всички останали — повече от петдесет души, препускащи след тях в ясната студена нощ.
Най-отпред, пришпорвайки коня си като обезумял, под звездите и бялата луна бащата се носеше към своето дете в луда надпревара с времето и изменчивите небеса.
Глава 16
До последния момент, под звездите и бялата луна в Ал-Расан на неверниците, когато забулените изникнаха откъм притъмнялата равнина, свещеникът Иберо все още беше убеден, че ръката на Джад все пак е върху рамото му и той е, който насочва стъпките му.
Още първата сутрин, докато яздеше на запад от имението Белмонте в дъжда, планът му беше готов. Трябваше, макар и неохотно, да признае, че Миранда може би е права. Че в усърдието си да служи на бога и светата вяра е причинил зло на семейството, което обичаше от цялото си сърце. И в тази сива, студена утрин той се закле пред себе си, че ще направи всичко възможно злото, ако съществуваше, да бъде поправено. Миранда Белмонте се беше отвърнала от него, беше го прокудила от дома му, но той нямаше да обърне гръб нито на нея, нито на семейството й.
По пътя Иберо си намери спътници — отряд войници от околността, тръгнали към Карказия в отговор на кралската заповед — същата, с която бяха призовани двете момчета. Той тръгна с тях. Това беше свещена война, или поне се наричаше такава, и духовниците не бяха нежелани, стига да не пречеха. Иберо умееше да язди и да се оправя с конете — годините в имението на Белмонте го бяха научили на това.
След седем дни откри Фернан и Диего в кралската войска в равнината на юг от Карказия, сред палатките и знамената на военния лагер. Към тях се отнасяха с видимо уважение, макар че изпитателните погледи на онези, които знаеха защо Диего е с войската, караха Иберо да се чувства неловко. Пряко волята си той си спомняше думите на Миранда — че в миналото онези, които са имали пророческа дарба, са били изгаряни живи. И то не толкова отдавна. В такива моменти Иберо трябваше да си напомня, че сегашните времена са по-просветени.