Лъвовете на Ал-Расан

Когато наближиха Портата на рова, командването пое Амар. Джехане беше ставала свидетел на това и по-рано, по време на похода към Фибас — двамата с Родриго с лекота си разменяха ролите, когато положението го налагаше. Тя вече разбираше, че донякъде и на това се дължи болката й — каквото и да ги свързваше, каквото и неизречено съгласие да цареше между двамата мъже, краят му наближаваше.

Присъствието на джадитската армия в Ал-Расан със сигурност щеше да го ускори и двамата си даваха сметка за това. Когато от хълма се вглеждаха в облака прах, не си казаха нищо, но го разбираха. Бяха тук, за да спасят родителите й, а после?… После онова, което беше започнало онзи есенен ден в Рагоса, когато двамата се биха рамо до рамо в символична битка, щеше да свърши.

Тя искаше да поговори с Амар. Трябваше да поговори с него и за това, и за много други неща. За любовта и за бъдещето — дали наистина можеше да се роди нещо в това време на смърт, когато светът около тях се рушеше.

Но не и сега. Те си говореха само с погледи и кратки фрази. Онова, което предстоеше, каквото и да беше то, каквито и да бяха предначертанията на звездите и луните, тепърва щеше да се решава. Тогава, когато светът им позволеше.

Тя не се съмняваше в него. Това беше донякъде странно, но още от онези първи мигове на улицата в нощта на карнавала беше сигурна в него. Понякога сърцето само намира пътя към увереността, пренебрегвайки всички предупреждения на здравия разум.

Той беше това, което е, и Джехане знаеше някои неща за него. Историите се носеха на длъж и шир из целия полуостров.

Но той беше казал, че я обича, и тя му вярваше. Нямаше от какво да се бои. Не и от него. Може би от света, от мрака, кръвта и огъня, но не и от този мъж, който — странно! — като че ли й беше предопределен.

Влязоха във Фезана заедно с тълпа от суетящи се, ужасени хора — селяни, които бягаха от джадитската войска. Пътят и мостът на портата бяха задръстени от каруци и ръчни колички. Цареше пълен хаос — ревящи деца, лаещи кучета, мулета, пилета, крясъци на мъже и жени. Градът беше завладян от паника.

Амар погледна Родриго.

— Може би пристигаме тъкмо навреме. Тази вечер може да се стигне до изстъпления.

Сърцето на Джехане задумка уплашено.

— Да влизаме — каза Белмонте.

Амар се поколеба.

— Родриго, ако твоите хора обсадят града, можеш да попаднеш в капан.

— Моите хора са в Рагоса и се готвят да потеглят за Картада, или си забравил? Ще се оправям, когато му дойде времето.

Амар отново се поколеба, понечи да каже още нещо, но се отказа и само кимна.

— Тогава се загърни в плаща. Ако разберат, че си валедиец, веднага ще те заколят. — Той погледна Алвар и неочаквано се засмя. — А ти изглеждаш местен повече и от мене.

Алвар отвърна на усмивката му.

— Притеснявам се за Хусари — каза той на съвсем приличен ашаритски. — Заради тая негова шапка може да ни избият всичките.