Лъвовете на Ал-Расан

Прашният облак на север от тях може би беше променил всичко. Щом джадитите нахълтваха в Ал-Расан, дали Рагоса щеше да тръгне срещу Картада? Ашарити срещу други ашарити, когато Конниците са прекосили таграта? И дали най-прославеният военачалник на джадитите щеше да се бие на страната на Рагоса в такива времена?

Алвар, един от тези джадити, нямаше никаква представа. Докато яздеха на изток, той почувства някакво ново отчуждение между ибн Хайран и сер Родриго. Не беше студенина, нито вражда. По-скоро… мобилизация на силите. Всеки от двамата се готвеше вътрешно за онова, което можеше да дойде.

Хусари, който обикновено беше приказлив и съобразителен, не му беше от полза. Търговецът този път предпочиташе да си мълчи и да пази мнението си за себе си.

Той беше убил човек за пръв път в нощта на карнавала. Джехане, по време на един от редките им разговори по пътя, сподели, че според нея това го измъчва. Хусари беше търговец, а не войник. Кротък, ленив и дори слабохарактерен. Ала онази нощ беше убил муардски наемник, беше смазал с един удар черепа му и мозъкът и кръвта се бяха разхвърчали по плочите.

Това би могло да разтърси човек до дъното на душата му. Алвар добре го разбираше. Не всеки беше създаден за войнишки живот и за всичко, което го съпътстваше.

Никога не би си признал, но напоследък често си задаваше въпроса дали самият той е създаден за такъв живот. Тази мисъл го плашеше. Ако не беше войник, какъв беше тогава? Но войникът трябваше да гледа на нещата просто, а Алвар вече разбираше, че това не му се удава твърде добре.

На четвъртата сутрин той колебливо сподели тази своя мисъл с Капитана. Родриго продължи да язди мълчаливо известно време, после каза:

— Може би си прекалено умен, за да бъдеш добър войник.

Алвар очакваше да чуе друго. Това му прозвуча като присъда.

— А вие? — попита той. — Вие не сте ли такъв?

Родриго отново се поколеба, подбирайки внимателно думите си.

— Аз съм израсъл в друго време, Алвар, макар и не много преди твоето. Когато Ал-Расан се управляваше от халифите, ние на север живеехме в страх за живота си. Нападаха ни всяка година, понякога по два пъти. Дори когато набезите се разредиха, нас, децата, ни плашеха с неверниците, които щели да ни вземат, ако не слушаме. Ние мечтаехме за чудо, за разплата. Мечтаехме един ден да се върнем тук.

— Аз също!

— Но сега можеш, не разбираш ли? Това вече не е само мечта. Светът се е променил. Когато можеш да направиш онова, за което си мечтал… понякога става твърде сложно. — Той замълча за миг. — Не съм сигурен, че това, което ти казвам, има някакъв смисъл.

— Аз също — мрачно каза Алвар.

Капитана изкриви устни и Алвар внезапно си даде сметка, че разговаря с него недостатъчно почтително.

— Извинявайте — побърза да каже той.

Спомни си онзи ден — сякаш беше минала цяла вечност! — когато Родриго го свали с един удар от коня за дързостта му.