Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Тук беше по-тихо. Някъде далече се чуха нови звуци, по-различни от досегашните. Муардите бяха дошли. Тях не ги беше грижа за изкланите киндати, но щяха най-безмилостно да потушат метежа. И пламъците щяха да бъдат угасени, иначе Фезана щеше да падне плячка на джадитите отвън.
„Но аз също съм джадит! — помисли си Алвар, коленичи и се опита да избърше меча си в туфа трева до стената. — За нас това е добро.“
Но сърцето му подсказваше друго. Той се изправи и прибра меча в ножницата. Погледна останалите. Момченцето се беше успокоило, вкопчено в майката на Джехане. Тя го беше носила на ръце през целия път. Сестра му стоеше до тях с побеляло лице и разширени очи, но все така без сълзи. Бащата на Джехане беше застанал като каменно изваяние с ръка върху рамото на Хусари.
Единствен търговецът плачеше.
Сърцето на Алвар се сви от жал. Това беше градът на Хусари, той беше познавал много от тези обезумели хора, може би дори беше убил някого от познатите си. Той отвори уста да каже нещо, но не можа да измисли нищо.
В този свят имаше неща, за които не достигаха думи. Поне онези, които знаеше.
Джехане беше коленичила и вадеше някакъв камък от стената. Бръкна в дупката, изруга, когато отвътре изскочи скорпион, и измъкна ключ.
— Натам! — извика тя и хукна към няколко малинови храста до стената. Мушна се зад тях, пъхна ключа в тайната ключалка и дръпна силно.
Малка част от каменната стена се отмести. Механизмът беше много хитроумен, но нямаха време да му се любуват.
— Сигурно приятелките ти са ти показали този изход, нали? — попита Елиане.
Джехане я погледна.
— Откъде знаеш за тях?
— Те ме предупредиха — горчиво изрече майка й. — Само че ние се забавихме прекалено много.
— Затова пък сега не бива да се бавим — каза ибн Хайран. — Хайде!
— Аз ще изляза пръв — намеси се Алвар. — Чакайте сигнала ми.
Кой можеше да каже какво ги чака навън? Но каквото и да беше, той щеше пръв да се изправи срещу него.
— Вътре има още една ключалка — каза Джехане. — Трябва да отключиш, за да отместиш и външния камък.
Той се промъкна между храстите и се шмугна в кухината между грамадните камъни на градската стена. В тъмното напипа втория ключ, после и ключалката. Камъкът се отмести и Алвар се измъкна навън. Усети трева под дланите си, изправи се и се огледа, стиснал здраво меча.
В здрача видя само влажната земя край реката, първите звезди и изгряващата бяла луна. Водата се плискаше точно пред него и отразяваше бледите лунни лъчи.
— Идвайте! — повика той спътниците си. Останалите се промъкнаха един по един. Родриго, който излезе последен, хвърли ключа обратно и плъзна камъка на мястото му.
Прекосиха реката — онези, които можеха да плуват, помогнаха на останалите. По това време на годината водата беше много студена. Когато се измъкнаха на другия бряг, Алвар се хвърли в тревата и вдиша дълбоко чистия прохладен въздух. Усещаше лицето си издрано и опърлено.
И в този миг почувства нещо. Бавно се изправи. Родриго беше направил няколко крачки настрана от останалите и се взираше в тъмнината с изваден меч.
— Кой е там? — извика Капитана.
Отговори му само тишината. Амар ибн Хайран също се изправи. Тогава от тъмното долетя отговорът:
— Приятел. Тук съм, за да ви кажа „добре дошли“, сер Родриго.
Гласът беше спокоен и дълбок. Но не тонът, а езикът, на който се говореше, накара Алвар да застане до Родриго с разтуптяно сърце. Беше достатъчно близо, за да чуе как Капитана пое дълбоко дъх.
— Тогава запалете факла — каза той. — Какво е това посрещане в тъмното?
Прозвуча команда, изщрака кремък и после пламна факла и освети висок брадат мъж.
— Е, добре дошли — каза той.
Алвар го беше виждал само два пъти в живота си. Дъхът му секна.
— Ваше величество — каза Родриго. — Не ви очаквах.
Крал Рамиро от Валедо, заобиколен от отряд войници, се усмихна доволно.
— Радвам се да го чуя. Рядко се случва някой да ви изненада.
— Как се озовахте тук? — попита Родриго. Гласът му беше спокоен, но Алвар го познаваше достатъчно, за да почувства напрежението му. Чу как ибн Хайран тихо се приближи и застана до тях.