Лъвовете на Ал-Расан

В този миг Хусари ибн Муса пристъпи напред и вдигна двете си ръце, за да покаже, че са празни. Още носеше джадитската шапка, което беше истинско безумие.

Тълпата се смълча. Явно щяха да го оставят да говори. Внезапно Алвар зърна ярък слънчев отблясък върху движещо се острие. Реагира мигновено, без дори да се замисли. Щитът му пресрещна полетелия към гърдите на Хусари тежък касапски нож, който падна със звън на камъните. Ножът беше окървавен. Разнесоха се викове, после отново настъпи тишина.

— Толкова ли си оглупял, Мутафа ибн Башир? — Гласът на Хусари прозвуча остро и насмешливо. — Не аз спя с жена ти, а ибн Абази, дето е застанал до тебе!

В последвалата мъртва тишина някой изхихика. Тъничко, плахо, но все пак беше смях.

— Кой си ти? — изкрещя някой от множеството. — И защо си застанал пред портите на онези, които убиват деца?

— Кой съм аз ли? — изпъчи се Хусари. — Оскърбен съм до дъното на душата си! Между другото, ти ми дължиш пари, ибн Диназ. Как дръзваш да се преструваш, че не ме познаваш?

Нова пауза, последвана от едва доловима промяна в настроението на тълпата.

— Това е Хусари! — извика някой. — Хусари ибн Муса!

Хусари смъкна кожената шапка, размаха я и се поклони.

— Утре ще получиш от мене един топ хубава коприна, ибн Зани. Толкова ли съм се променил, та дори и приятелите ми не ме познават? Да не говорим за длъжниците!

Променен беше, при това много. Алвар разбираше, че цялото това представление цели единствено печелене на време. До него ибн Хайран промърмори едва чуто:

— Дръж меча отпуснат и се прави на спокоен. Ако успее да ги задържи достатъчно, наместникът ще прати войници. Не може да си позволи пожари тази нощ.

Алвар се подчини, като се опита да намери баланса между бдителността и привидното безгрижие, Безгрижие, което му се удаваше с труд, защото гледаше отрязаните глави. Две от тях бяха женски.

— Хусари! — извика някой. — Чу ли вече? Джадитите идват!

— Да идват — каза ибн Муса. — Тези стени са устоявали и на по-страшни неща. Но къде ни е умът на нас, да правим метежи, когато врагът е пред портите ни?

— Киндатите се в съюз с тях! — извика мъжът, който беше хвърлил ножа. Тълпата зашумя одобрително.

Хусари се изсмя.

— Ибн Башир, звездите са те дарили с по-малко ум от месото, което кълцаш. Киндатите се боят от джадитите повече и от нас! На север те са роби. А тук са свободни и плащат половината ни данъци и купуват вмирисаното ти месо, макар да ги удряш в кантара!

Алвар видя, че някои от хората се усмихват.

— Нито един от тях не умря в Деня на рова! — чу се друг глас, също толкова дрезгав като на месаря.

Алвар усети движение до себе си, погледна и видя, че е останал сам.

— И какво следва от това? — попита ибн Хайран, като пристъпи напред и измъкна великолепния си меч.