Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Забеляза погледа на Джехане и й се усмихна окуражително.
— Ще ги измъкнем, не се бой.
Тя кимна. Невероятно беше колко се е променил само за една година. А може би не чак толкова — Алвар де Пелино беше умен и решителен открай време, пък и беше прекарал тази една година в компанията на двама изключителни мъже. Джехане внезапно си помисли, че самият той е на път да се превърне в нещо надхвърлящо рамките на обичайното.
Хусари и Амар ги поведоха, проправяйки си път с конете си сред тълпата. Хората ги ругаеха, но не смееха да повишат глас. Те бяха въоръжени и на коне. Това стигаше.
На портата стояха стражи, но бяха толкова омаломощени от бъркотията, че не им обърнаха внимание — валедийската войска вече приближаваше стените на Фезана, града в който Джехане беше родена и израсла.
Стигнаха Киндатския квартал точно преди тълпата, понесла оръжия и запалени факли.
Откакто Исхак проговори, Елиане беше разбрала, че слухът му е изключителен. Той пръв чу шума отвън и насочи вниманието й към него. Елиане вече го разбираше много добре — думите му бяха за нея като дъжд за изсъхнала земя, защото бяха негови.
Тя остави писмото, което му четеше — сер Резони бен Корди пишеше от Падрино, където живееше сега със семейството си. След клането в Сореника той пръв им беше пратил вести от Батиара.
Елиане отвори прозореца и се ослуша. Шумът й заприлича на ропот на разгневена тълпа.
Прозорецът на кабинета на Исхак гледаше към вътрешен двор, общ за десетина големи къщи. Елиане надникна навън и видя няколко души, които оживено разговаряха и жестикулираха нервно. Отнякъде дотича по-малкият син на приятелката й Назрех бет Ривек.
— Идат! — извика той. — Убили са Мезира бен Морес! Идат насам с факли!
Някой изпищя от един прозорец на отсрещната страна на улицата. Елиане притвори очи и се вкопчи в перваза. За миг се уплаши, че ще падне. Бяха я предупредили. Двамата с Исхак мислеха да напуснат Фезана, колкото и да е трудно да се откъснеш от дома си на тяхната възраст. Изглежда, бяха чакали прекалено дълго.
Зад гърба й столът изскърца. Исхак се надигна от мястото си. Елиане отвори очи и пак надникна навън. По прозорците се появиха хора, други тичаха към двора. Слънцето беше слязло ниско и косо на плочите беше легнала широка сянка. Уплашени мъже и жени сновяха напред-назад, прекосявайки светлата ивица. Появи се по-големият син на Назрех, понесъл копие. Трескаво движение и суетня в това обикновено тихо място, викове. Ропотът на тълпата се беше приближил. Дали така идваше краят на света?
Исхак я повика. Тя понечи да се обърне към него, но в същия миг примигна невярващо — видя, че сред втурналите се в двора хора е и дъщеря й.
Джехане познаваше стражите на портата на Киндатския квартал. Пуснаха ги да влязат. Всички вече бяха чули за тълпата, идеща откъм пазарния площад. Киндатските стражи бяха въоръжени — в разрез с правилата — и спокойни. Никакви признаци на паника. Знаеха и за джадитската войска.
На портата Джехане за миг се поколеба. Алвар я видя да поглежда към Амар ибн Хайран и едва тогава разбра. Жегна го остра болка, като от наточено острие. После болката изчезна и се появи нещо друго, по-близко до съжалението.
Никога не беше вярвал истински, че тя е предназначена за него.
— Сер Родриго, вие ще я заведете — бързо каза ибн Хайран. — Грози ви опасност, ако ви видят. Хусари, Алвар и аз ще останем навън. Може да успеем да направим нещо. Ако не друго, поне ще спечелим време.
Ако не друго. Алвар знаеше какво значи това.
— Амар, вече не става дума само за моите родители — обади се Джехане.
— Знам. Ще направим каквото можем. Вървете при тях. Аз знам коя е къщата. Слезте на долния етаж. Ако успеем, ще дойдем. Родриго, ако се случи нещо с нас, ти ги изведи. — Той замълча за миг и в светлината на отиващия си ден сините и сивите очи се срещнаха. — Поверявам ти ги.
Родриго само кимна.
Двамата с Джехане тръгнаха. Нямаше време за думи, за сбогуване. Светът сякаш не беше склонен да им подари и миг за тези неща. Шумът откъм улиците се приближаваше. Алвар усети как го пронизва страх. Никога не се беше разправял с тълпи, дори не беше виждал подобно нещо.
— Вече убиха трима от нас — каза единият от стражите. Алвар свали от гърба си кръглия щит, промуши ръка през ремъка и измъкна меча си. Същото направи и Амар ибн Хайран. Хусари посегна към оръжието си, после отпусна ръка.