Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Зад тях се чу грохот. Къщата на момичето гореше, пламъците вече излизаха през прозорците на горния етаж. Целият Киндатски квартал беше обхванат от огън. С детето на ръце Алвар поведе момичето към къщата, която му беше посочил Родриго.
Когато стигна вратата, от плещите му сякаш падна товар. Там стоеше Джехане с още двама души, сигурно родителите й. В това време отгоре дотича и Родриго.
— Къде е Амар? — беше първият въпрос на Джехане. Алвар не си спомняше да я е виждал толкова уплашена.
— Не знам. Сигурно е на портата със стражите.
— Хусари е ей там! — посочи Родриго към улицата. Алвар се обърна и видя ибн Муса отново да размахва меча си: отстъпваше бавно към тях, докато ужасените киндати се спасяваха с бягство покрай него.
— Трябва да се махаме — каза Алвар задъхано и подаде детето на най-близкия човек — майката на Джехане. — Има ли откъде да се излезе?
— Има — отвърна Джехане. — Но дотам има доста път и… О, благодаря на бога и на луните!
Амар ибн Хайран дотича отнякъде и извика:
— Муардите са тук! Това скоро ще свърши, но ние трябва да се махнем преди да са ни изловили!
Само допреди няколко часа Алвар трудно би могъл да си представи, че появата на забулените пустинници ще му донесе облекчение.
— Накъде, Джехане? — попита Родриго. — Покрай храма ли?
— Не, в обратна посока. В стената има изход, но това е на другия край на Квартала.
Алвар погледна нататък и в същия миг видя как някаква жена се строполява, ударена в тила с тояга. Мъжът, който я повали, спря над нея и започна да я удря където свари. Алвар направи крачка към него, но Родриго го хвана за ръката.
— Не можем да спасим всички. Трябва да направим каквото ни е по силите. Онова, за което сме дошли.
— Да тръгваме — подкани ги ибн Хайран.
— Децата идват с нас — каза Алвар.
— Разбира се, че идват — увери го Елиане бет Данел. — Можете ли да ни измъкнете?
— Можем — каза Алвар, изпреварвайки ибн Хайран и Капитана. — Никой не може да ни спре. Аз ще вървя пръв, с ваше позволение — обърна се той към двамата водачи.
Те се спогледаха и Алвар прочете в този поглед признание.
— Води — каза ибн Хайран. — Джехане ще ти показва пътя. Хайде!
Трябваше да си проправят път през голяма група ашарити — хора, тръгнали да убиват мъже, жени и деца със сърпове, секири и тояги. Без милост. Алвар непрекъснато трябваше да си напомня, че самите ашарити са уплашени до смърт, защото врагът наближава портите им.
Това обаче нямаше значение.
Тази вечер оттенъците не бяха важни. В спускащия се над Фезана мрак Алвар де Пелино вървеше напред с изваден меч и изпълнено с решимост сърце и нищо не можеше да го спре.
Сега трябваше да бъде по-бърз, по-силен и по-решителен от всякога, за да изведе малката групичка по-далеч от пътя на разбеснялата се тълпа, и той проправяше път с меча си на хората, които го следваха.
Хусари също беше с тях. Беше прибрал оръжието и водеше слепия баща на Джехане. Когато стигнаха края на улицата, Алвар видя до себе си Родриго. Знаеше, без да се обръща, че ибн Хайран ги пази в гръб.
По едно време се натъкнаха на голяма група ашарити. Алвар отблъсна нечий удар, халоса с меча си някого през коленете. Бързо се обърна и отрази ново нападение още преди първият му противник да е паднал. В живота си не беше действал толкова бързо.
В този миг наблизо се разнесе грохот и цяла сграда рухна върху улицата сред дъжд от искри. Облъхна ги гореща вълна.
— Оттам! — извика Джехане. Алвар тръгна нататък, накъдето му сочеше; сечеше наляво и надясно. От двете му страни тичаха обезумели хора, преследвани от озверели ашарити.
Най-сетне се добраха до една задънена улица в самия край на Квартала, опираща в градските стени.
Алвар се огледа. Никой не ги преследваше. Кръв заливаше очите му, но не беше неговата. Той я избърса с опакото на ръката си.
Родриго беше до него, задъхан, но спокоен както винаги.
— Добра работа — тихо го похвали той. — Аз не бих се справил по-добре. Не го казвам, за да те лаская.
— Аз също — обади се ибн Хайран зад тях. — Знаех, че си войник, но не подозирах, че си толкова добър. Извинявай.
— Не съм! — промърмори Алвар, но под носа си и изглежда, никой не го чу. Сега, когато треската беше преминала, той внезапно си даде сметка колко много ужасени хора е пратил при техния бог. Погледна меча си. Беше целият в кръв.