Без шанс за разпознаване
- Автор: Пирсон Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Нешкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Без шанс за разпознаване». Краткое содержание книги:
— Помни, че си развратница — продължи Дафи в микрофона. — Лоша майка. И че точно сега си в безизходно положение.
Мартинели извади слуховото апаратче от ухото си, както се бяха условили, и се запъти към Джони Гарман, поклащайки предизвикателно бедра, надменна мадама от крайбрежието, която рядко обръща внимание на хората от по-низшите слоеве. Вътре в себе си таеше надежда, че следващите няколко минути ще я изстрелят от патрулен полицай в орбитата на цивилните детективи. Даже не й беше останало време да се обади на съпруга си и да му обясни какво й предстои. Беше свалила брачната си халка и на нейно място се беше показала тънка ивица по-бяла от останалата кожа, на което Дафни Матюс беше реагирала с думата: „Чудесно!“. Не спираше да си напомня, че е разведена, майка, огорчена и преуморена. Нетърпелива. Може би вложеното старание по време на курса за актьорско майсторство, който беше посещавала в гимназията, сега щеше да й се възвърне — правейки по-убедително изпълнението й на ролята, която трябваше да играе. Оценката й тогава съвсем не беше лоша. Но на Дафи Матюс нищо не беше споменала.
— Млади човече — започна тя високо, вдигна ръка, завъртайки я от китката във въпросително ироничен жест, и се взря в огромните очила от разстояние.
Смути го, провокирай го, беше й казала Матюс.
— Млади човече — повтори тя, пристъпвайки право към Джони Гарман с чувството, че сърцето й всеки момент ще се пръсне.
Не се беше родил с тази кожа на лицето, бяха му я присадили върху главата, пострадала при изгаряне. Реконструкцията не беше добра; носът му сякаш беше моделиран от наслоени едно върху друго и оставени незагладени парченца глина от студент първа година скулптура. Това подобие на нос и скулите бяха единственото, което Гарман излагаше на показ; странно, но на Мартинели й се прииска да види и останалата част от лицето му. Представяше си как изглеждаше кожата около отвора за устата — пластичните хирурзи най-вече се затрудняваха, когато ставаше дума за операция в областта на устата; линията на прехода — ако изобщо имаше такава — между пластиката на лицето му и кожата на шията. Дали имаше коса, зачуди се тя, или носеше перука, което беше по-вероятно.
Той се оказа плашлив. Болезнено срамежлив. Когато се осмели да погледне към приближаващата жена, тялото му потръпна като че раздрусано с електрошок. Беше едновременно стъписан и раздразнен.
Беше с ръкавици, забеляза Мартинели. Тънки ръкавици от волска кожа, много тесни, за да му прилепват на ръцете като втора кожа.
С колкото можеше по-непринуден тон тя каза:
— Моето малко ангелче на тръгване разсипа пуканки отпред. Ето там, отдясно, до предното стъкло. Бъди така добър да го почистиш вместо мен, а?
Мартинели наближи още повече Гарман.
— Нали не те притеснявам? Надявам се, че нямаш нищо против. Не е кой знае какво да изчистиш малко пуканки. — Тя затършува в дамската си чанта, извръщайки се нарочно настрани, за да го накара да се почувства пренебрегнат и отхвърлен. — Пари за един мъничък обяд, искаш ли? Мммм? — Тя държеше еднодоларова банкнота в лявата си ръка така, че той на всяка цена да забележи бледата ивица от липсващата венчална халка. Мартинели напъха банкнотата в ръката му против волята му. Според Матюс осъщественият по такъв начин контакт с него — нарочно по-дълго задържайки ръката му в своята — щеше да бъде завръзката, гарантираща по-нататъшно развитие и развръзка. Докосването й щеше да го погнуси. Той щеше да я ненавижда — заради това, че му беше предложила пари, заради снизходителния тон и поради нежелания физически контакт. — Не е чак толкова студено. — Тя пусна ръката му и вдигна своята към лицето си. — Защо си се увил така? Приличаш ми на къща със спуснати капаци, готова за зимата.
Върна се на предишната тема:
— Сега за пуканките. Ти въобще чу ли какво ти казах?
— Разпилени пуканки — да ги почистя — изрече той с глас, приличен на стържеща шкурка по метална повърхност.
Леден душ като че обля Мартинели — не искаше този човек да я следи.
Каза му:
— Така е по-добре. Благодаря ти. Можех да накарам и моето ангелче да ги почисти, но пък на теб нали това ти е работата?
И тя се отдалечи, отново поклащайки бедра с надменен и арогантен маниер. Не се обърна нито веднъж назад: твърде много странности имаше в него. А това я беше изплашило. Сега имаше нужда от въздух, силната влага и миризмата на почистващи препарати в автомивката само усилиха внезапния пристъп на клаустрофобия.