Без шанс за разпознаване

Нареждането за хеликоптера се оказа твърде късно дадено. Отново без ни най-малък намек и предупреждение заподозреният пое на юг, по „Бродуей“, после зави наляво при „Кълъмбия“ и навлезе в къса глуха уличка, качи колелото на тротоара, което му позволи да заобиколи жалоните, побити в асфалта, за да попречат на движението на колите. След това пое надолу по хълма, пресече Дванадесето авеню и буквално изчезна.

Кола без опознавателни знаци за принадлежност към полицията премина през тревната площ при „Шосе Джеймс“, боксувайки и плъзгайки се в калта, но визуалният контакт така и не беше подновен.

Джони Гарман беше изчезнал.

Студена пот изби по врата на Дафи и тя ядно я изтри. Откъм Болд се разнесе миризма на пот — той беше не по-малко напрегнат.

— По дяволите — промърмори той, след като чрез радиовръзката потвърдиха изчезването на Гарман.

— Той се движеше на юг, Лу. „Лейкууд“ е на юг — припомни му тя, споменавайки улицата, където го очакваше Мартинели като възможна негова жертва.

— Защо тогава мина по „Мадисън“? Защо зави по „Бродуей“? — попита реторично Болд. — Ще ти кажа защо: защото ни усети. И ни изигра.

— Не смятам така — възрази Дафи. — Никой от наблюдаващите екипи не докладва за проявени признаци на страх и паника. Той следваше някакъв маршрут. До микробуса му? До лабораторията му? Следвал е свой маршрут. Може би до компютъра, откъдето да разбере адреса на Мартинели? Маршрут.

Болд нареди да се установи наблюдение върху „Тунеления парк“. Направо не беше на себе си. Отчаянието беше лишило от цвят лицето му и изцъклило очите му. Още два наблюдателни екипа бяха изпратени на „Лейкууд авеню“.

— Изгоряхме! — процеди той.

И след това, усещайки иронията в коментара си, се разсмя с цяло гърло. Беше истеричен смях.

Дафи изпита желание да го докосне — както заради него, така и заради себе си. Сълзи бяха избили в очите му — отново — и тя си помисли, че той ще рухне — съвзе се, както се беше съвземал толкова пъти досега, много бързо.

При нея съвземането не можа да стане толкова бързо, както се оказа. Тя се разкъсваше от вина заради неуспеха си да предугади поведението на Гарман и от страх заради пожара, който неминуемо щеше да избухне. Но последната капка се изля в горчивата чаша на този неин ден съвсем по друг повод. Диспечерът се извърна заедно със стола си към Дафни — боклукчийската кола се носеше по улиците на Сиатъл — и й каза:

— Матюс, съобщение за теб от управлението: някой на име Бен е избягал. Не ми казаха фамилията, нито откъде е избягал, но настояха да ти кажа, защото си била заинтересована.

Дафи ахна, като че студен душ се изсипа върху нея.

— Няма ли да свърши този ден? — изръмжа ядно тя.