Без шанс за разпознаване

— Не. Не и тук. Не и по този начин. За какво е?

Той подсмръкна и погледна към чашата си за кураж.

— Ще си подам документите за лейтенант.

— Сериозно?

— Бих ли се шегувал на тази тема?

Тя погледна изпитателно мъжа си, наведе се напред и го целуна по бузата. Протегна ръка, за да изтрие червилото, но Болд се отдръпна.

— Не — каза той. — Искам да си го запазя.

— Глупаво е.

— Нищо — каза той.

Вдигна чашата си като знак, че си поръчва още една водка.

— Аз карам — каза тя.

— Ти караш — съгласи се той. После добави: — Ей, от колко години насам все така се случва.

Няколко пъти впиваха и отместваха очи един от друг, но нищо не си казаха по този повод. Устните на Лиз се разтеглиха в усмивка и Болд незабавно й отвърна със същото.

— Странно, нали? — попита тя.

— Аха. Странно — съгласи се Болд.

Усети сълзи да се надигат в очите му. И се опита да ги потисне.

— Никога не се знае — каза тя.

Очите й бяха станали стъклени.

— Не. Никога не се знае.

— Ще си помагаме взаимно и ще успеем да преживеем всичко.

Протегна ръка и взе неговата в своята и я стисна — стисна я така, както на него му се беше искало от години да направи. Как така се беше изгубил този жест? Как така се бяха лишавали от него години наред до този момент? Тя го стисна отново и това предизвика сълзи в очите и на двамата.

Този път той успя да се усмихне пръв — и си даде сметка, че от сега нататък точно така ще върви животът за тях — между сълзи и усмивки.