Град на небесен огън

— Нещо интересно? — попита Алек, когато Джейс дойде да седне край огъня.

— Клеъри нарисува руни за объркване на входовете на пещерата. Никои не би трябвало да забележи, че тук може да се влезе.

— Колко дълго ще издържат?

— До края на нощта, може би и донякъде през деня — отвърна Клеъри, поглеждаики към Изи. — Понеже руните тук се изхабяват по-бързо, ще трябва да ги нагледам след известно време.

— А аз вече имам по-ясна представа къде се намираме спрямо Аликанте. Почти съм сигурен, че скалистата пустош, където бяхме предишната нощ — Джейс посочи наи-десния тунел, — гледа към онова, което според мен някога е било Брослиндската гора.

Алек притвори очи.

— Колко потискащо. Гората беше… красива.

— Вече не е. — Джейс поклати глава. — Само пустош, докъдето стига погледът. — той се наведе и докосна косата на Изабел и Саимън почувства как го жегна мимолетен, безсмислен пристъп на ревност — че той може да я докосва толкова безгрижно, да показва обичта си, без да се замисля. — Как е тя?

— Добре. Спи.

— Мислиш ли, че до утре ще е достатъчно добре? — В гласа на Джейс имаше тревога. — Не можем да останем тук. Изпратихме цял куп предупреждения, че сме тук. Не се ли доберем до Себастиан, той пръв ще ни открие. А и храната ни е на привършване.

Саимън не чу тихия отговор на Алек, защото в този миг го преряза остра болка, която го накара да се превие одве.

Имаше чувството, че не му достига въздух, само че той не дишаше. Въпреки това гърдите го боляха, сякаш нещо бе изтръгнато от тях.

— Саимън. Саимън! — остро каза Клеъри. Ръката и лежеше на рамото му и той вдигна глава; в очите му имаше сълзи, обагрени с кръв. — Господи, Саимън, какво

става? — попита тя ужасено.

Той се надигна бавно и седна. Болката вече беше започнала да отшумява.

— Не знам. Беше, сякаш някой заби нож в гърдите ми.

Само за миг Джейс се озова коленичил пред Саимън. Повдигна брадичката му и обходи лицето му с бледия си златен поглед.

— Рафаел — заяви наи-сетне той с равен глас. — той те превърна, нали? Онзи, чиято кръв те направи вампир.

Саймън кимна.

— Е, и?

Джейс поклати глава.

— Нищо — промърмори той. — Кога за последен път се храни?

— Добре съм — настоя Саимън, но Клеъри улови дясната му ръка и я повдигна, при което златният елфически пръстен проблесна. Кожата му беше мъртвешки бледа и вените прозираха тъмни под нея, като плетеница от пукнатини, плъзнали по мрамор.

— Не си добре… не се ли нахрани? Изгуби толкова много кръв!

— Клеъри…

— Къде са бутилките, които донесе? — Тя се огледа наоколо, търсеики раницата му. Откри я, сбутана до стената, и я придърпа. — Саимън, ако не започнеш да се грижиш по-добре за себе си…

— Недеи. — Саимън издърпа презрамката на раницата от ръката и и Клеъри го изгледа сърдито. — Счупиха се — обясни той. — Бутилките се счупиха, докато се биехме с демоните в Залата на съглашението. Няма кръв.