Град на небесен огън

— Ами тогава да си намерим няколко такива! — Бат заотстъпва назад, когато туптящото създание се насочи към него.

— Само ловците на сенки могат да ги използват! — извика Катарина и от ръката и изскочи синя мълния, която улучи демона и той се запремята назад. Бат сграбчи клетката и я тръсна пред него, вдигаики вратичката тъкмо когато

създанието се търкулна вътре.

Мая затвори трескаво след него и пусна резето, заключвайки демона в клетката. После всички отстъпиха назад, гледаики с ужас как създанието съска и се мята върху стените на укрепения си с магия затвор. Всички, освен Лили, която все още бе насочила телефона си към него.

— Да не би да снимаш? — попита Мая.

— Може би.

Катарина избърса челото си с ръкав.

— Благодаря за помощта. Дори нашата магия не е в състояние да убие един данталион; много са корави.

— Защо снимаш? — настояваше да узнае Мая.

Лили сви рамене.

— Когато котката я няма, мишките танцуват… Не е лошо да се напомни на мишките в този случаи, че когато котката я няма, те всички ще бъдат изядени от демони. Ще изпратя този клип на долноземските ни контакти навсякъде. Просто за да им напомня, че има демони, за чието унищожаване се нуждаем от ловци на сенки. Затова и съществуват.

— Няма да съществуват още дълго — изсъска демонът данталион. Бат извика и отскочи назад. Не че Мая го винеше. Устата на създанието се беше отворила — лъскав черен тунел, пълен със зъби. — Утре е нощта на атаката. Утре е нощта на войната.

— Каква воина? — попита Катарина. — Отговори, създание, или когато се прибера, ще те подложа на всяко мъчение, което мога да измисля.

— Себастиан Моргенстърн — заяви демонът. — Утре вечер той ще нападне Аликанте. Утре вечер ловците на сенки ще престанат да съществуват.

* * *

Насред пещерата гореше огън и димът му се издигаше към високия сводест таван, които се губеше в сенките, Саимън усещаше горещината на огъня, по-скоро напрегнато пращене върху кожата му, отколкото истинска топлина. В пещерата трябва да бе студено, ако се съдеше по това, че Алек бе навлякъл дебел пуловер и внимателно бе увил едно одеяло около Изабел, която спеше на пода, с глава в скута на брат си. Ала Саймън не го усещаше, не и наистина.

Клеъри и Джейс бяха отишли да проверят тунелите, за да са сигурни, че все още са чисти от демони и други гадости. Алек не искаше да остави Изабел, а Саимън беше твърде уморен и замаян дори да помисли да ходи някъде. Не че беше обявил това на всеослушание. Строго погледнато, той беше на пост и се ослушваше за всяка заплаха, която би могла да изскочи от сенките.

Алек се взираше в пламъците. На жълтата им светлина лицето му изглеждаше по-старо, уморено.

— Благодаря — отрони той неочаквано и Саимън едва не подскочи. Алек не му бе казал нито дума след онова Какво правиш?