Град на небесен огън

— Наистина ли вярваш, че някога отново ще имаш власт над която и да е глутница, Лушън Греимарк? Когато спечеля тази воина (а аз несъмнено ще я спечеля), ще властвам с моята сестра до себе си, а теб ще държа затворен в клетка, та тя да се забавлява, като ти подхвърля кокали, когато й се прииска.

Рафаел направи още една крачка към Магнус. Очите му бяха огромни. Разпятието, което носеше, толкова пъти бе целувало шията му, че белегът никога не изчезваше. Острието проблясваше в ръката му.

— Ако си мислиш, че Клеъри ще търпи… — започна Люк, а после се обърна. Понечи да пристъпи към Рафаел, но Себастиан вече беше пред него и му препречваше пътя с меча на Моргенстърн.

Със странно чувство на откъснатост, Магнус гледаше как Рафаел се приближава към него. Сърцето му думкаше в гърдите, за това магьосникът си даваше сметка, ала не го беше страх. Неведнъж се бе намирал близо до смъртта; всъщност толкова пъти, че мисълта за нея вече не го плашеше. Понякога му се струваше, че част от съществото му копнее за нея, жадува за онази непозната страна, единственото място, където никога не бе стъпвал, единственото, което все още не бе преживявал.

Връхчето на ножа докосна гърлото му. Ръката на Рафаел трепереше; Магнус усети как острието поряза ямката на шията му.

— Точно така — каза Себастиан със свирепа усмивка. — Прережи му гърлото. Нека кръвта му се излее на пода. Твърде дълго е живял.

В този миг Магнус си помисли за Алек, за сините му очи и непоколебимата усмивка. Спомни си как си бе тръгнал от него в тунелите под Ню Йорк. Спомни си защо го бе сторил. Да, готовността на Алек да се срещне с Камила го бе ядосала, но ставаше въпрос за нещо повече. Спомни си как Теса ридае в прегръдките му в Париж и как си бе помислил, че самият той никога не бе познал загубата, която я разкъсваше, защото никога не бе обичал като нея; помислил си бе, че един ден то може да се случи и с него и че също като Теса, и той ще изгуби смъртния, когото бе обикнал. Й си бе казал, че е по-добре да бъдеш онзи, който умира, а не този, който остава жив. По-късно бе пропъдил тази мисъл като мрачна фантазия и бе забравил за нея, докато не срещна Алек. Когато си тръгна от Алек, имаше чувството, че се разкъсва. Ала безсмъртен да обича смъртен — то бе погубвало богове, а ако това бе участта на боговете, Магнус едва ли можеше да се надява на нещо по-добро. той погледна Рафаел през спуснатите си мигли.