Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Това някак си не ми се връзваше: на Магнум му трябваха не повече от петнадесет минути, за да изложи доводите си пред Кен Брийн. Бо бе събрал всички необходими показания под клетва, от които ставаше ясно като бял ден, че проявата ми се е дължала на чиста глупост.
— Не ми пука кой колко е зает. Всеки може да отдели петнадесет минути за нещо важно — казах на Магнум.
Той обаче ми поясни, че ставало дума за протокол. Че Когато помощник федерален прокурор влизал в съдебната зала, то било като появата на професионален боксьор на ринга: не можел да разговаря с приятелите си в почивките между рундовете. Интересувало го едно-единствено нещо: как да нокаутира противника.
И ето че надеждата ми да се прибера за Деня на благодарността отлетя като пръдня на вятър. Слава Богу, че поначало не хранех някакви сериозни надежди, та разочарованието ми не бе особено. Е, хубаво щеше да е, ако станеше, но си давах ясна сметка колко минимални са шансовете ми.
Много бързо проумях, че докато си зад решетките, очакванията може да са твой най-добър приятел или най-зъл враг. Човек, комуто предстои да излежи двадесет години, все се надява, че ще успее при обжалването на делото. Изгуби ли обжалването, вкопчва се в надеждата за предсрочно освобождаване. А когато и това не се случи и животът му стане съвсем безсмислен и ненужен, открива Исус Христос.
Лично аз попадах в уникалната категория на ултракратките задържания — при мен ставаше въпрос само за някакви си месеци. В най-лошия случай, уверяваше ме Магнум, Глийсън щял да ме пусне през пролетта, ръководен от чувството си за милосърдие. Но ако сме внесели молбата точно преди Коледа, не можел да си представи как Джон ще я отхвърли. Бил много съчувствен човек, уверяваше ме Магнум и сигурно щял да ми даде втора възможност.
Добре, рекох си, значи ще трябва да изкарам Деня на благодарността в затвора. Във вторник, 23 ноември, сутринта, през седмицата преди празника, се обадих в Олд Бруквил. Както винаги, набрах номера с усмивка на лице, нетърпелив до възбог да чуя гласчетата на децата си. Уви, още на второто позвъняване чух: „Абонатът, който набирате, е изключен. Ако сте набрали погрешен номер, моля, затворете и наберете отново желания от вас номер. Допълнителна информация липсва.“
В началото не окачих слушалката, а продължих да я притискам към ухото си, вцепенен от изненада. И докато умът ми се ровеше отчаяно да намери някакво обяснение, в червата си усещах отговора: децата ми са се преместили в Калифорния.
Затова никак не се изненадах, че два дни по-късно Графинята се обадила на родителите ми и оставила на телефонния им секретар новия си адрес и номер. Както телефонният код, така и пощенският бяха на Бевърли Хилс.
Записах ги, без да изпускам нервите си. После окачих слушалката и минах отзад на опашката. Пред мен имаше няколко души, така че разполагах с известно време за размисъл — да реша точно коя поредица от ругатни да използвам, кои заплахи да й отправя и всичко останало, което можеше да дойде на устата на човек в моето положение — човек, който не притежава никаква власт над никого и над нищо, включително и над себе си.
Ще я нарека кучка, златотърсачка и… защо се залъгвам? Нали, ако й кажа нещо от този род, моментално ще натисне седем-седем и ще сложи край на всички бъдещи обаждания! Да не говорим, че ще вземе да изхвърля и писмата ми директно от пощенската кутия, та по този начин да прекъсне и писмената ни връзка. Пълното ми безсилие направо ме вбесяваше! Но най ме вбесяваше това, че дълбоко в себе си съзнавах колко права е всъщност.
Така де. Та какъв избор е имала тя? Аз съм в затвора, парите свършват. А от нея се иска да плаща сметки, да издържа деца, а покривът над главите им е пред конфискация. В този миг зад кулисите застава в очакване Джон Макълусо като някакъв рицар в бляскава броня: човек с пари, с охолно жилище и по някаква случайност красавец. Готов е да я издържа, да се грижи за нея и да я обича.
А освен това и да се грижи за децата.
А и какво би било най-добре за децата? Да израснат на Лонг Айлънд под сянката на моето наследство ли? Или да започнат на чисто в Калифорния? Вярно, мястото им е да са при мен или поне близо до мен. Поне в това бях убеден. Но пък къде ми е на мен мястото? Кое е най-доброто за мен?
При тази липса на избор постъпих така, както преди мен са постъпвали много от нещастниците, имали съдбата да бъдат запрени в отсек 7С: върнах се на койката си и се завих презглава.
И заплаках.
Двадесет и шеста глава