Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Днес обаче краят му изобщо не се виждаше. В мига, в който спря да хлипа, каза:
— Няма значение колко дълго бъде. Вечно те чака. Няма излиза, докато се прибереш.
И изпълни обещанието си точ в точ.
Колкото пъти до края на първата ми седмица зад решетките се обаждах в Саутхамптън, толкова пъти тя беше у дома. Правилата в отсека не ограничаваха продължителността на разговора, та понякога си приказвахме часове наред. Що ли и докато бях на свобода не си говорехме толкова, питах се? Взаимоотношенията ни се ограничаваха предимно със секса, а когато не правехме секс, или ядяхме, или спяхме, или спорехме чии учебници по история са по-верни — американските или съветските.
Сега обаче изобщо не спорехме. По всички въпроси цареше пълно съгласие — тъй като май избягвахме онези, свързани макар и бегло с историята, политиката, икономиката, религията, граматиката и, естествено, Луната. Вместо това си говорехме за прости неща: за прекрасните вечери, които бяхме споделяли… за плажните огньове… за това как по цял ден се любехме. Но най-вече си говорехме за бъдещето — за нашето си бъдеще и как, като изляза на свобода, ще се оженим и ще прекараме щастливо цял живот.
Когато не разговарях с КГБ-то, четях книга след книга, мъчейки се да наваксам за всичките години, през които се бях забавлявал със секс, дрога и рокендрол. Ненавиждах четенето открай време, понеже за мен означаваше скука и еднообразие, а не чудни светове и удоволствие. Смятах себе си за продукт на една сбъркана образователна система, поставяща ударението върху „класиката“, която поначало е скучна и старомодна. Ако ме бяха карали да чета „Челюсти“ или „Кръстникът“ вместо „Моби Дик“ и „Одисей“ на Джеймс Джойс, сигурно нямаше да е така. (Както винаги, все друг ми е виновен.)
Та сега наваксвах за изгубеното време, изчитайки средно по една книга на ден, плюс три писма — едно до КГБ-то и по едно до двете деца. Освен това ежедневно им се обаждах да им кажа, че ги обичам и че скоро ще се завърна. Макар да се ненавиждах заради лъжите си, съзнавах, че нямам друг избор.
Както и очаквах, най-лесно ми бе да лъжа Картър. Говорехме си за поредния филм на Дисни, в който се е вманиачил, после си разменяхме по едно „Обичам те“. Разговорите ни не продължаваха повече от една минута, след което той се завръщаше към блаженото невежество на детството.
При Чандлър обаче нещата стояха другояче. Разговорите ни траеха средно над петнадесет минути, а ако беше в настроение за приказки — понякога и близо по час. Не си спомням за какво толкова си говорехме, но с течение на седмиците забелязах, че тя все повече се вманиачва на тема „Паспарту“. На практика използваше филма, за да следи придвижването ми — по същия начин възрастните задраскват в календара отминалия ден.
И все повтаряше, че Паспарту бил направил това, или Паспарту бил сторил онова, сякаш можех да се поуча от грешките му и да ускоря околосветското си пътешествие. С помощта на Гуин беше изчислила, че след отпътуването ми от Йокохама, откъдето заминава и Паспарту, следвало да пристигна в САЩ на 10 януари. Но ако съм успеел да намеря начин как по-бързо да пътувам или ако просто съм се пазел от нещастия, съм можел да се прибера и за Коледа.
Та когато й казах, че вече съм в Париж, тя веднага ме посъветва:
— Внимавай при излитането с горещия балон, тати! На Паспарту му се наложи да се покатери отгоре на неговия и за малко да се изтърси!
Обещах да внимавам.
А като й казах, че съм на път за Индия, тя отвърна:
— Пази се, докато яздиш слона, тати, понеже Паспарту го плениха диваците! И трябваше да го спасяват. — После разговорът се прехвърляше на някоя съвсем безвредна тема — как са новите й училищни приятелки, какво е гледала по телевизията, какви играчки иска за Коледа. Нито веднъж не спомена нито Джон Макълусо, нито майка си. Дали случайно, или нарочно — не знам, но имах чувството, че се мъчи да щади чувствата ми.
Към средата на ноември Алонсо най-после кандиса да направим нов опит пред съдията Глийсън. Единственият му проблем бе, че трябваше да се сдобие с разрешение от новия шеф на криминалния отдел, някой си Кен Брийн (Рон Уайт също бе преминал на отсрещната страна на барикадата, ставайки адвокат), който в момента участвал в съдебен процес и не можел да бъде обезпокояван.