Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Не — отвърнах. — Нямам никаква представа. Та аз дори не съм го виждал досега!

— Любопитно — отбеляза Магнум. — Тя, Юлия, също ти праща послание, само че не толкова тайнствено.

— И какво точно каза?

— Да ти предам, че те обича и че ще чака колкото трябва, дори вечно. Стори ми се съвсем искрена.

Разделихме се сърдечно, след което окачих слушалката и се върнах в края на опашката. Пред мен чакаха четирима, така че имах на разположение няколко минути за размисъл. Онова, което най-силно ме порази, бе верността на КГБ-то. Реакцията й ми дойде съвсем неочаквано, особено след натрупания с Графинята опит. Просто предполагах, че и тя, като Графинята, ще излети от гнездото. Сега, като се замислех обаче, отношението на КГБ-то не бе толкоз учудващо.

Че колко жени биха изоставили мъжа си още на стълбите пред съдебната зала? Графинята бе постъпила безсъвестно. И за нищо на света нямаше да променя мнението си. Това обаче не ме вълнуваше ни най-малко, тъй като вече бях влюбен в друга. Навремето се бях почувствал предаден и съсипан, а сега бях просто гневен и апатичен. Дори, честно казано, не бях и чак толкова гневен. Просто исках децата ми да останат на изток от Мисисипи.

Опашката се придвижваше бързо, а разговорът ми с Графинята се оказа още по-бърз. Магнум вече й бе съобщил основното, аз просто попълних останалите празноти. Най-интересното бе, че Магнум бе туширал хеликоптерната страна на падението ми, а по-скоро бе наблегнал на историята с Дейв Биъл и как тя подготвила сцената за отмъщението на Копелето. Отбелязах си наум да благодаря на Магнум за жеста.

Така или иначе, успокоих Графинята, че до максимум два месеца ще съм си у дома, и макар да не го казах на глас, тонът ми издаваше мисълта: „И да не си си помислила да вървиш в Калифорния, госпожо!“.

Нейните думи и нейният тон обаче нищо не ми подсказваха. Каза, че „истински съжалява“, задето са ме вкарали в затвора, но по начин, който не бе по-различен от съжалението, което би изказала, ако научеше, че съм си изгубил ключовете и ми е се наложило да се разправям с ключар.

Съгласихме се, че засега няма смисъл да тревожим децата. На тяхната възраст — шест и четири — човек може лесно да ги залъже, тоест да им спести неприятната вест. А и какъв смисъл имаше да ги разстройва, след като така или иначе скоро щях пак да съм си у дома? За което аз най-искрено се молех.

Графинята обеща да приема всички мои обаждания с наложен платеж и да не говори лоши приказки по мой адрес пред децата. И за двете й имах доверие — не защото изпитваше и капчица състрадание към мен, а защото жалеше децата. Така че се примирих: човек в моето положение приема победите, без да се замисля за причините. След което благодари.

Разговорът ми с децата бе кратък и сладък. Казах им, че съм заминал по работа, което им се стори крайно вълнуващо. Нито едно не попита кога смятам да се върна, тъй като и двете предполагаха, че ще е скоро. Пък и на неговата възраст Картър нямаше още изградена представа за време. Мерната му единица бе половин час — колкото трае един епизод от рисуван филм. Всичко по-продължително се описваше с думата „дълго“.