Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
С Чандлър обаче нещата стояха другояче. Вече бе в първи клас и се беше научила да чете (не кой знае колко, слава Богу!), така че нямаше да можем дълго да я заблуждаваме. До един месец най-късно ще започне да се усеща, след което напълно заслуженият й прякор „ЦРУ-то“ още повече ще усложни нещата. Ще започне собствено разследване — ще подслушва, ще задава конкретни въпроси, ще търси да напипа лъжи, премълчани факти и противоречия. Накратко казано, ще се превърне в типично шестгодишно загрижено момиченце, което се е затъжило за татко си, и няма да престане, докато не стигне до дъното на нещата.
Тъкмо това имах предвид, когато в края на разговора ни й казах, че може да ми се наложи да пътувам до далечни — но пък фантастични — места, точно като двамата смешни французи Филеас Фог и Паспарту във филма „Осемдесет дни около света“. Бяхме го гледали заедно десетки пъти и тя винаги се възторгваше, най-вече от разнообразието на превозните им средства.
— Страхотно ще е! — казах. — Ще гледате на видеото с Гуин всички прочути места, които тати ще посети. И все едно ще си заедно с мен там!
— Ама ти точно на същите места ли ще ходиш като Паспарту? — попита невярващо тя.
— Абсолютно, дребосъче! И смятам да ги посетя точно за същото време.
— Осемдесет дни! — възмути се тя. — Защо да ти трябват осемдесет дни? Та те яздеха слон, бе, тати! Ти що не се качиш на самолет?
Ама че дяволче! Умницата на тате! Май трябва да приключвам разговора.
— Мога, ако поискам — рекох, — но няма да е толкова вълнуващо. Та ти гледай с Гуин видеото, пък после ще си разправяме къде какво, окей?
— Окей — отвърна ми весело тя. — Обичам те, тати! — И ми изпрати яка целувка по телефона.
— И аз те обичам — рекох нежно и й върнах целувката. После окачих слушалката, преглътнах сълзите си и отидох в края на опашката да чакам нов ред. След десет минути вече звънях в Саутхамптън.
Първо чух гласа на КГБ-то „Альооо?“. Последва го записано съобщение: „Провеждате разговор с наложен платеж с федералния затвор. Ако желаете да разговаряте, моля натиснете пет; в случай че не желаете този разговор, моля натиснете девет или затворете телефона; ако желаете да не провеждате повече разговори с този номер, моля натиснете незабавно седем-седем“. След което настъпи тишина.
О, Божичко! КГБ-то сигурно не разбира какво й казват!
— Юлия! Не натискай седем-седем! — изкрещях в слушалката. — Няма повече да ме чуеш! Не натискай седем-седем! — Извърнах се да намеря дружелюбна физиономия. Точно след мен наред бе някакъв черен гигант, който ме гледаше и се забавляваше. Поклатих глава и му рекох: — Приятелката ми е чужденка. Не разбира съобщението.
Той благо ми се усмихна, при което разкри липсата на два предни зъба.
— Редовно се случва бе, юнак. Ама ти затвори бързо, докато не е натиснала седем-седем. Направи ли го — бийп, бийп, чу се от телефона — ебана ти е майката.
В този миг чух силно щрак. С премаляло сърце загледах слушалката, не знаейки какво да предприема. После се обърнах към черния исполин:
— Тя май натисна седем-седем.
— Е, тоя път ти еба майката — поклати глава той и сви рамене. Тъкмо се канех да окача слушалката, когато ме попита: — Имаш ли друг домашен номер?
— Да, защо?
Посочи телефона:
— Набери го него. Тя блокира само сегашния номер, но не и цялата къща.
— Може ли? — попитах притеснено. — Мислех, че мога само по веднъж да звъня.
— Обади се на момичето си — сви рамене той. — Друго може да нямам, но време… колкото щеш.
— Благодаря — рекох. Ебаси и готиния пич! Първо Безмилостния Минг, сега този Черен исполин! Та хората тук не са никак лоши май. Тоя си е истински джентълмен. Впоследствие щях да науча, че го чакали двадесет години за изнудване.
Извърнах се и набрах другия номер, а тя този път налучка какво да направи. И първите й думи бяха:
— Боже мои! Любимий мой! Я люблю тебя!
— И аз те обичам — рекох нежно. — Каква е хавата при теб, любима?
— Каква хава? — попита с неловка усмивка.
Божичко! Колкото и да я обичам, може да те подлуди.
— Имам предвид окей ли си?
— Дааа… — отвърна мрачно. — Аз, аз окей. О, о… Боже мои… аз… Боже мои… — и зарида безутешно. Колкото и да не ми се искаше, от плача й ми стана по-добре. Сякаш с всяко свое изхлипване, с всяка сълза, с всяко подсмърчане ми потвърждаваше колко ме обича. И реших в себе си всеки ден да броя по колко пъти ми казва „обичам те“. Намалееше ли бройката, щях да разбера, че наближава краят.