Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— В това съм уверен — прошушнах.

— Бог знае защо ме заключваха всяка нощ. Ако бяхте видели лицата им, щяхте да помислите, че се страхуват да не би през нощта да тръгна да душа хора. Да не съм убиец — звяр? Имам ли вид на такъв? За бога! Ако бях такъв, той не би посмял да идва така в каютата ми. Бихте рекли, че мога да го тласна настрани и да изхвръкна навън. Още повече че в същия този миг вече се беше стъмнило. Обаче не. Поради същата причина не исках и да помисля за опит да разбия вратата. Щяха да се втурнат при шума, а аз нямах намерение да се озовавам в проклетото положение да се бия. Можеше да бъде убит още някой — защото аз не бих се измъкнал само за да бъда отново хвърлен обратно, а и не желаех повече такива истории. Той отказа и изглеждаше по-зле от всякога. Страхувал се от екипажа, а също и от оня негов втори помощник, с когото беше плавал в продължение на години — стар мошеник с побеляла глава; прислужникът му, и той беше карал заедно с него дявол знае колко време — седемнадесет години или повече, — един недопускащ възражения лентяй, който ме мразеше като отрова само защото бях първи помощник. Знаете ли, никой първи помощник не бе изкарвал повече от едно пътуване със „Сефора“. Тия двама стари приятели командуваха кораба. Дявол знае от какво още не се страхуваше капитанът (цялото му самообладание съвсем се бе разкапало през онова адски лошо време при пътуването ни) — от това как законът ще го накаже, от жена си може би. О, да! Тя е на кораба. Макар и да не мисля, че би се намесила. Тя само би се радвала да се махна от кораба по какъвто и да е начин. Нещо като „позорното петно на Каин“, нали разбирате? Няма значение. Бях напълно готов да тръгна да се скитам по земята — и това беше достатъчна цена да платиш за един Авел от тоя род. Както и да е, той не искаше и да ме чуе. „Тая работа трябва да се задвижи. Аз представлявам закона тук.“ Трепереше като лист. „Значи не?“ „Не!“ „Тогава дано да можете да спите след всичко това“ — казах и му обърнах гръб. „Чудя се как вие можете“ — изкряска той и заключи вратата. Да, но след това вече не можех. Поне не можех добре да спя. Това беше преди три седмици. Преминаването ни през Яванско море бе много бавно; бяхме се отклонили от курса около Каримата в продължение на десет дни. Когато хвърлихме котва тук, те смятаха, така предполагам, че всичко е наред. Целта на кораба е най-близката суша (а тя е на пет мили); консулът скоро щеше да ме арестува, а не би имало никакъв смисъл да се избяга на онези там островчета. Смятам, че няма капка вода на тях. Не зная как точно беше, но тая вечер оня прислужник, след като ми донесе вечерята, си излезе, за да не ме смущава, и остави вратата незаключена. И аз се нахраних — изядох всичко, каквото имаше. След като бях свършил, се измъкнах навън на горната задна палуба. Не си спомням да съм имал намерение да предприемам нещо. Едничкото, което исках, беше да подишам малко чист въздух. После ме обзе внезапно изкушение. Ритнах чехлите и се озовах във водата, преди още да съм взел окончателно решение. Някой чу плясъка и вдигна страхотна глъчка. „Избягал! Спускайте лодките! Той се е самоубил! Не, плува.“ Разбира се, че плувах. Не е така лесно за плувец като мен да се самоубие чрез удавяне. Излязох на най-близкото островче, преди лодката да се е отлепила от кораба. Чувах ги да гребат наоколо в тъмното, да ме викат и тъй нататък, но след малко се отказаха. Всичко се успокои и около закотвения кораб настана мъртва тишина. Седнах на един камък и започнах да размишлявам. Бях сигурен, че ще тръгнат да ме търсят на разсъмване. Нямаше местенце да се скрие човек из тези камънаци, пък и да имаше — каква полза от това? Но веднъж отървал се от кораба, нямах намерение да се връщам. И тъй, след малко съблякох всичките си дрехи, завързах ги на вързоп с един камък вътре и ги пуснах в дълбоката вода от другата страна на островчето. Това за мен беше достатъчно самоубийство. Да си мислят, каквото щат, но нямах намерение да се удавя. Възнамерявах да плувам, докато потъна — но то не е същото. Поех към друго от тия малки островчета и именно от него за пръв път съзрях вашата котвена светлина, нещо, към което си заслужаваше да се плува. Продължих спокойно и по пътя се натъкнах на плоска скала, един-два фута над водата. Денем, смея да кажа, бихте могли да я различите с далекоглед от задната ви палуба. Покатерих се на нея и си починах малко. След това поех отново. Това последно разстояние трябва да беше повече от миля.