Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

— Не!

— Знам, че си разкрил във виденията си…

— Златната Пътека остава. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Монео въздъхна:

— Ех, господарю, вечността ти принадлежи. Не поставям под въпрос. — той внезапно замлъкна, поради някакъв невъобразимо силен тътен, който се чуваше все по-силно, разтърсвайки кулата.

И двамата се обърнаха към източника на шума — спускащо се перо от оранжево-синя светлина, съпроводено от вихъра на ударни вълни, което се приземи в пустинята на по-малко от километър разстояние в южна посока.

— Аха, моят гостенин пристига — каза Лито. — Монео, пращам те долу с колата ми. Доведи само Малки. Кажи на хората от Сдружението, че са заслужили прошка и след това ги отпрати.

— Прошка… О, да, господарю. Но ако знаят тайната на…

— Монео, те обслужват целта ми. И ти ще направиш същото, като доведеш Малки.

Икономът покорно тръгна към колата, разположена в сянката на отсрещната страна на орловото гнездо. Качи се в нея с пълзене, наблюдавайки как в стената зейва дулото на нощта. После навън изскочи площадка за приземяване. Лека като перо, колата се понесе под ъгъл към пясъчната повърхност, за да се приземи до лайнера на Сдружението, изправен подобно на умалено копие на цитаделната кула.

Лито наблюдаваше сцената от балкона, леко изправил предните дялове на тялото си под подходящ за случая ъгъл. С острото си зрение различи движенията на облечения в бяло Монео, който се изкачи на колата, огрян от лунната светлина. Дългокраки служителки на Сдружението излязоха с носилка, поставиха я върху Царската кола и проведоха кратък разговор с майордома. След като си тръгнаха, Лито затвори кълбообразния похлупак, отразил лунната светлина. После мислено повика колата и нейния товар и след миг те се върнаха на площадката за приземяване. Лайнерът на Сдружението се издигна с познатия гръмотевичен рев, а Лито въведе колата в осветеното пространство на помещението и затвори входа зад нея. После вдигна кълбообразното покривало. Песъчинки драскаха под тялото му, търкалящо се към носилката; там извиси челните дялове на огромното си туловище и се взря в Малки, който изглеждаше като заспал, овързан за носилката с широки еластични ремъци, оцветени в сиво. Под тъмносивата коса лицето на мъжа беше като поръсено с пепел.

Колко е остарял — помисли Лито.

Монео слезе от колата и погледна към човека в носилката.

— Ранен е, господарю. Искаха да пратят лекар…

— Колкото лекар, толкова и шпионин.

Внимателно огледа Малки — тъмната набръчкана кожа, хлътналите бузи и контраста между остро очертания нос и закръгления овал на лицето. Гъстите вежди бяха почти бели. Ами да — след цял живот с тестостерон14…

Очите на Малки се отвориха. Сянката на злото прозираше в познатите кафяви очи — сякаш на кошута! Усмивка разкриви устата му.

— Господарят Лито — разнесе се, малко по-висок от дрезгав шепот, гласът на Малки, след което погледът му се насочи вдясно към майордома. — Както и Монео. Извинете ме, че не мога да стана прав за случая.