Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Друг път като гръм от ясно небе: „Телето“, пак същото това, което държите в ръцете си, „Телето“ се разхожда из Москва! Зашеметяващо! Ами че тук всичко е разголено, всичко е назовано открито, по-опасно от това — няма накъде! Вардихме го, крихме го — как се е изплъзнало? къде? чрез кого? защо? Започваме следствие, проверяваме нашите екземпляри, ще се наложи някой (А. А. Угримов, Пето допълнение) да замине за околностите на града и физически да провери, че е на мястото си, че не е пипано, че не са могли да го преснимат. Подозрение, недоверие, всичко е в суматоха и паника.

И — издирване откъм другия край: кой е чул, че са го чели? на кого са разказали, че някой го е чел? и кой го е чел лично? как е изглеждал екземплярът? в чие жилище са го чели? адресът им; телефонът им? (Няма как да не си казваме по телефона имената с развълнувани гласове, на Лубянка сигурно вече са забелязали, подире ни ей сега ще хукне тяхна потеря!) Към това жилище! Честно си признайте, по-добре пред мен, отколкото да чакате, докато довтаса ГБ. Признават си, казват от кого са го получили. И — слагат машинописния отпечатък пред мен. Екземплярът не е наш! (нашите честно се оказаха по местата си). Щом не е наш — значи нов препис! Още четири-пет такива ли има? Не е наш и не е фотокопие от наш. Но е преписан на машина наистина от нашия, дори ръкописно са добавени последните ми поправки. Значи — крали са го подир мен, преписвали са го скришом, някой най-близък, таен, кой ли ще е той? Да се обадим на човека, който го е донесъл. Не си е вкъщи. Седим и чакаме, поне не търчим. След няколко часа — идва тоя човек и смутено посочва източника. От най-доверените! Дадохме й го само за прочит. Тя тайно го преписала на машина (за историята ли, за да го опази ли? или просто маниакално?). И го дала за прочит — само на него (той й е близък). А той го занесъл — на тия, да им се отблагодари за някаква услуга. А тия се побъркали от радост и повикали най-добрата си приятелка. А тя еуфорично споделила по телефона с една своя приятелка (А. С. Берзер). И на тази четвърта чупка го засичаме ние: Берзер ни съобщи! Голяма е Москва, но пътищата по нея са къси. Обаждам се и на виновничката. Срещам се и с нея. Признания, ридания. Занапред й се отнема доверието. Конфискувам плячката. През тия часове има признаци: гебистите са се развълнували, засновали са гебистките леки коли с по четирима юнаци в тъмното купе. Ще имате да вземате, другарчета! Закъсняхте с половин час! (Те изобщо не знаят: защо е станала суматохата? какво сме търсили? Какво са изтървали?)