Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

44

— И така, сибила, ти заплаши нашата кралицата. — Един от сановниците най-после проговори. Муун почувства как погледите на останалите изгарят като с нажежено желязо татуировката на шията й. — На теб ти е забранено да идваш в града. Ние имаме привилегията да се погрижим никога повече да не стъпиш тук.

Муун беше с гръб към моста.

— Ще напусна двореца. Ако ме докоснете, ще ви заразя… — Гласът й замря.

— Няма да се опитваме да те спрем, сибила — отвърна той за нейна изненада. — Прекоси моста. Отивай си. — Сановникът се усмихна и лицето му заприлича на мъртвешка глава. Неочаквано всички се усмихнаха с нескривана злоба — хората, които честваха края на своя свят, които знаеха кой е виновен за това. Той извади нещо от едно скрито място в дългата си мантия и го вдигна. Приличаше на тъмна показалка. — Премини през Бездната!

Муун стисна контролната кутия в ръка и се вгледа в онова, което държеше той. Не знаеше какво е то, но беше сигурна, че я заплашва. Но тя трябваше да премине през моста, трябваше да се опита. Нямаше друг избор. Муун вдигна несръчно ръце да развърже подшитата си със злато кадифена пелерина. Тя я сгъна на три, което беше свещеното число на богинята и пристъпи към ветровитата уста на Бездната в предизвикателен ритуал.

Богиньо, води ме! Муун запокити пелерината с молитва и чу зад себе си смеха на сановниците. Пелерината се изду и изчезна в зелената тъмнина на шахтата.

Муун натисна първото копче и тръгна по моста. Зимните хора я наблюдаваха и шепнеха, но не направиха нищо. Натисна друго копче и продължи да върви, затаила дъх. На далечния край на моста чакаха други сановници. Тя се опита да гледа към тях, да не гледа надолу, нито да допуска страхове да се трупат в главата й…

Но когато наближи средата на моста, отново я споходи заклинанието от сибилската песен, успокои страховете й, притъпи инстинкта й за оцеляване. Не! Тя замръзна и позволи на ужаса пак да изникне, преди песента отново да я впримчи в себе си. Но докато стоеше неподвижна, тя видя Зимните сановници да държат еднакви кухи пръчки и да ги вдигат до устните си… свирки! Те контролират ветровете… И най-накрая тя разбра. Те обръщаха ветровете срещу нея. Така щеше да умре, без човешка ръка да пролее нейната кръв.

Муун се просна на моста, когато хорът от свирки се сблъска и разби кръга от спокоен въздух около нея. Ветровете профучаха над нея и се втурнаха обратно. Но по средата на вятъра стоеше сибилската песен като прозрачен въздух в окото на ураган. Муун беше хипнотизирана, парализирана, умът й проникна в убежище, което се намираше в друго измерение на съществуванието.

Защо? Защо ме извика тук? „Какъв е отговорът?“ — тя чу гласът й да пита обезумял. — „Какъв е отговорът?“ Ти можеш да отговориш на всеки въпрос, освен на един, беше й казала Елзевир. И този въпрос беше: Къде е твоето начало? И в този момент, колебаейки се пред избора вечност в безумие или смърт, тя научи, че най-после е получила отговор чрез силата, която живееше в нейния ум: Началото, първоизточникът, изворът… е тук, тук, тук! Под тази шахта, която водеше дълбоко в морето, под този малък град въвлечен в картата на времето, лежеше сибилската машина. И само тя знаеше. Муун почувства как умът й отстъпи пред последната атака на познанието и се гмурна в кладенеца на истината. Изкрещя, когато почувства, че тялото й го последва…