Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Високо горе кръжаха гарвани, черни петънца в натежалото сиво небе. Лорн погледна Туул, който крачеше пред нея към хълма. Бе потисната и съкрушена. Обедният зной бе изцедил силите й, умората се прокрадваше и в мислите й — тя знаеше, че това поне не е дело на Опонн. Беше просто проникващ в сетивата страх, чувството, че това, което правят, е грешно, ужасно грешно.
Да хвърлят този Джагътски тиран в ръцете на най-големия враг на империята, да разчитат, че този Тайст Андий Аномандър Рейк ще го унищожи, при това на огромна цена за самия себе си — и да отвори по този начин пътя на малазанските чародейства на свой ред да убият Сина на Тъмата, — това вече й се струваше необмислено и абсурдно амбициозно.
Туул стигна до основата на хълма и я зачака да дойде при него. Още отдалече Лорн видя до увитите му с кожа крака една сива скала, стърчаща на трийсетина пръста от земята.
— Адюнкта — каза имасецът, — това е белегът на гробницата, който търсим.
Тя повдигна вежди.
— Та тук почти няма почва. Искаш да кажеш, че този изправен камък е ерозирал до сегашните си размери?
— Камъкът не е ерозирал — отвърна Туул. — Стоял е тук още преди времето, през което ледените кори са покривали тази земя. Стоял е тук, когато равнината Риви е била вътрешно море, много преди водите да се оттеглят до днешното Лазурно езеро. Адюнкта, камъкът всъщност е по-висок от нас двамата, взети заедно, а това, което мислите, че е скална основа, са глинести шисти.
Лорн се изненада от гневната нотка, прокраднала се в гласа му. Слезе от седлото и почна да връзва конете.
— Колко дълго ще останем тук?
— Докато мине вечерта. Утре призори ще отворя пътя, адюнкта.
До ушите й стигна смътният крясък на гарвани. Лорн вдигна глава и се загледа в петънцата, кръжащи високо над двамата. Бяха ги следвали неотлъчно дни наред. Необичайно ли беше това? Не знаеше. Сви рамене и разседла конете.
Имасецът стоеше неподвижен, приковал поглед в камъка.
Лорн почна да приготвя бивака. Под дъбовете намери дърва за огъня. Бяха сухи и едва ли щяха да вдигат много пушек. Не че очакваше компания, но предпазливостта й беше станала навик. Преди да падне здрач, намери един близък хълм, по-висок от околните, и се качи на него. От върха му се разкриваше гледка на много левги във всички посоки. Хълмовете продължаваха на юг и полека се снишаваха към степите на югоизток. Точно на изток от тях се простираше равнината Катлин, съвсем безлюдна, доколкото можеше да се види.
Обърна се на север. Гората, която бяха заобиколили преди няколко дни, все още се виждаше — тъмна ивица, удебеляваща се на запад към планините Тахлин. Седна и зачака да падне нощта. Едва тогава щеше да може да забележи огньове от биваци, ако имаше такива.
Дори и с идването на нощта топлината си оставаше потискаща. Лорн обиколи по билото, за да се разтъпче. Намери доказателства за предишни разкопки, ровове и ями в глината. Останали бяха и свидетелства за присъствието на джадроубските пастири, още от времето, когато си бяха правили каменни сечива. По южния склон на хълма земята беше изровена, не в търсене на гробница, а за каменна кариера. Изглежда, под глинената шиста имаше кремък, шоколадовокафяв, с остри ръбове и покрит с бяла креда.
Обзета от любопитство, тя зарови по-надълбоко в кухината. Основата на ямата беше покрита с каменни парчета. Тя се наведе и вдигна парче кремък. Оказа се връх на копие, оформен съвършено.
Ехото от тази технология можеше да се види в меча на Туул с цвят на халцедон. Не й трябваха повече доказателства за твърденията на имасеца. Хората наистина бяха наследници на чужд свят.
Империята беше част от самите тях, наследство, течащо като кръв през човешките мускули, кости и мозък. Но на такова нещо лесно можеше да се погледне и като на проклятие. Дали не бяха обречени един ден да се превърнат в човешкия вариант на Т’лан Имасс? Нима само войната съществуваше на този свят? Щяха ли да й се преклонят в безсмъртна служба, предназначени за нищо друго, освен да бъдат носители на смърт?
Лорн седна и се облегна на ръбестия, изровен от дъжд и влага камък. Имасс бяха водили война за изтребление в продължение на стотици хиляди години. Кои или какво са били Джагът? Според Туул те бяха изоставили идеята за управление, бяха обърнали гръб на империи и армии, на цикли на възход и упадък, на пожарища и прераждане. Живели бяха сами, с презрение към собствения си вид, с пренебрежение към общността, стремили се бяха към цели, по-велики от самите тях.