Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Вие както щете — изръмжа Геслер, — но вярата е за глупците.
Стрингс изхрачи прахта от гърлото си, обърна глава и се изплю. Крачките им бяха мъчително бавни, трите отделения се точеха зад фургона, натоварен с провизиите им.
— Какво искаш да кажеш? — попита той сержанта. — Войникът знае само една истина и тя е, че без вяра все едно си умрял. Вяра във войника до тебе. Но още по-важна — колкото и да е заблуждаваща — е вярата, че не могат да те убият. Тези две и само те — това са нозете, крепящи всяка армия.
Мъжът с кехлибарената кожа изсумтя, после махна с ръка към най-близкото от дърветата, обграждащи Ейрънския път.
— Погледни там и ми кажи какво виждаш — не тия проклети от Качулатия фетиши, а което се вижда под целия този боклук. Дупките от шиповете, тъмните петна от жлъч и кръв. Попитай духа на войника, който е бил на това дърво — попитай войника за вярата.
— Предадената вяра не премахва представата за самата вяра — отвърна Стрингс. — Всъщност постига точно обратното…
— Може би за теб. Но има неща, които не можеш да заобиколиш с думи и възвишени идеи, Фид. И това се стоварва върху една, дето сега е някъде в авангарда отпред. Адюнктата. Току-що загуби спора с глутницата стари уикци. Имал си късмет — имал си Уискиджак и Дужек. А знаеш ли моят командир кой беше — преди да ме осъдят в крайбрежната охрана? Корболо Дом. Заклевам се, тоя човек си имаше олтар на Уискиджак в шатрата — но не Уискиджак, когото ти знаеш. Корболо гледаше на него другояче. Неизпълнен потенциал, така го виждаше.
Стрингс го изгледа. Сторми и Тар вървяха в крак зад двамата сержанти, достатъчно близо, за да чуват, макар и да не се месеха.
— Неизпълнен потенциал ли? За какво говориш, в името на Беру?
— Не аз. Корболо Дом. Викаше „Само да беше малко по-корав кучият му син, щеше да вземе проклетия трон. Трябваше!“ От гледна точка на Дом, Уискиджак го предаде, предаде всички ни — а това ренегатът напанец няма да го забрави.
— Толкова по-зле за него — изръмжа Стрингс. — Щото императрицата като нищо ще прати цялата армия на Дженабакъз за последната битка. Дом може да си отнесе оплакванията направо на Уискиджак.
— Добра мисъл — засмя се Геслер. — Но идеята ми беше, че вие сте имали командири, достойни за вярата, която влагате в тях. Повечето от нас не разполагаха с този лукс. Тъй че го чувстваме другояче. Ей това се опитвах да кажа през цялото време.
Ейрънският път се точеше напред, превърнат в огромен храм под открито небе: всяко дърво бе отрупано с фетиши, с парцали, сплетени като вериги, с фигури, изрисувани по грубата кора, за да наподобят войниците, гърчили се там на шиповете, набити от воините на Корболо Дом. Повечето войници пред и зад Стрингс крачеха в мълчание. Въпреки огромното пусто синьо небе над главите им пътят беше потискащ.
Имаше приказки дърветата да се изсекат, но едно от първите разпореждания на адюнктата още с пристигането й бе да забрани това. Стрингс се чудеше дали сега не съжалява за решението си.
Погледът му пробяга към едно от новите знамена на Четиринадесета, едва видимо през облаците прах напред. Тя бе разбрала съвсем добре цялата работа с костите от пръсти, разбрала бе обръщането на поличбата. Новото знаме го доказваше ясно. Мръсна тънкокрака човешка фигурка, вдигнала високо човешка кост, със замъглени подробности заради убитите цветове, едва видими на полето от жълта охра, с границата, очертана с плитка от имперски пурпур и тъмносиво. Непокорна фигура, застанала срещу пясъчна буря. Това, че същото това знаме можеше лесно да се припише и на армията на Апокалипсиса на Ша’ик, бе любопитно съвпадение. „Все едно че адюнкта Тавори и Ша’ик — двете армии, двете противопоставящи се сили — са огледално отражение една на друга.“
Много странни… явления имаше във всичко това; гърчеха се под кожата на Стрингс като ларви на мухи и през целия ден той наистина се чувстваше странно, като в треска. Понякога от дълбините на ума му се извисяваха трелите на едва дочута песен, призрачна песен, от която настръхваше целият. И още по-странно, песента му бе съвсем непозната.
„Огледални отражения. Навярно не само Тавори и Ша’ик. Ами Тавори и Колтейн? Ето ни нас, обърнали посоката на този подгизнал от кръв път. И тъкмо на този път Колтейн се е доказал пред хората, които е предвождал. Дали и ние ще видим същото по пътя си? Как ще я видим Тавори в деня, в който се изправи пред Вихъра? А и моето лично завръщане? Към Рараку, която ме унищожи, само за да ме вдигне отново, загадъчно обновен — обновление упорито, защото за старец, какъвто съм, нито изглеждам, нито се чувствам стар. И е така с всички Подпалвачи на мостове, сякаш Рараку е отнела нещо от тленността ни и го е заменила с… с нещо друго.“