Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Той се обърна да огледа отделението си. Никой не влачеше крак, което беше добър знак. Беше се съмнявал, че някой от тях ще е във форма, нужна за пътя, по който поемаха. Първите дни щяха да се окажат най-трудни, преди маршът в пълно снаряжение да се превърне във втора природа — не че тази втора природа изобщо щеше да се окаже удобна някога — тази земя беше убийствено гореща и суха и малкото дребни знахари във всяка рота щяха да си спомнят за този поход като за безкраен кошмар в борбата им с топлинните удари и обезводняването.
Все още нямаше как да прецени качеството на хората си. Корик, разбира се, и по нрав, и на външност приличаше на железен юмрук, от какъвто има нужда всяко отделение. А упоритите черти на Тар намекваха за воля, която няма да отстъпи лесно. В момичето, Смайлс, имаше нещо, което твърде много напомняше на Стрингс за Сори — отчуждената хладина в очите й беше като на убиец и той се зачуди какво ли е миналото й. Ботъл притежаваше целия предизвикателен плам на млад маг. За последния войник в отделението си сержантът, разбира се, нямаше притеснения. През целия си живот беше познавал мъже като Кътъл. По-грубовата версия на Хедж. Да разполага тук с Кътъл беше като… да се върне у дома.
Изпитанието предстоеше и най-вероятно щеше да е жестоко, но щеше да закали онези, които оцелееха.
Вече излизаха от Ейрънския път и Геслер посочи последното дърво вляво и каза:
— Тук го намерихме.
— Кого?
— Дюйкър. Не се отказахме, защото онова момче — Трут — много се надяваше. Но когато излязохме отново, тялото на историка го нямаше. Откраднато. Виждал си пазарите в Ейрън — сухите парчета плът, които според продавачите били на Колтейн, или на Бълт, или на Дюйкър. Счупените ножове, парчетата от пелерината с пера…
Стрингс помълча за миг, после въздъхна.
— Видях Дюйкър само веднъж, и то отдалече. Поредният войник, когото императорът е решил, че си заслужава да издигне.
— Войник, и то какъв! Стоеше в първия ред с всички. Кораво старо копеле, с късия си меч и щита.
— Явно нещо у него е направило впечатление на Колтейн — в края на краищата Дюйкър беше този, когото Колтейн избра да поведе бегълците.
— Не мисля, че тъкмо войнишкото у Дюйкър е накарало Колтейн да вземе решението, Стрингс. По-скоро това, че беше имперският историк. Колтейн искаше историята да бъде разказана, и да бъде разказана вярно.
— Е, оказа се, че Колтейн сам разказа историята си — не му трябваше историк, нали?
Геслер сви рамене.
— Както кажеш. Не бяхме дълго с тях, само докато натоварим ранените на кораба. Поговорих малко с Дюйкър и капитан Лъл. После Колтейн си счупи ръката, като ме фрасна в лицето…
— Какво?! — Стрингс се изсмя. — Не се съмнявам, че си го бил заслужил…
Сторми се обади зад тях:
— Вярно е, че си счупи ръката, Геслер. Но и носа ти счупи.
— Носът ми се е чупил толкова пъти, че вече го прави по инстинкт — отвърна сержантът. — Не беше кой знае какъв удар.
— Събори те на земята като чувал с ряпа — изсумтя Сторми. — Тоя удар си беше като на Урко, оня път, когато…
— Въобще не може да се сравни — възрази Геслер. — Видях как веднъж халоса стената на една кирпичена къща. Три-четири удара да бяха, не повече, и тя се срина сред облак прах. Виж, оня напански кучи син можеше да удря.
— А това важно ли е за тебе? — попита Стрингс.
Геслер кимна и каза сериозно:
— Това е единственият начин някой командир да спечели уважението ми, Фид.
— И с адюнктата ли се каниш да го провериш скоро?
— Може би. Е, правя изключения, разбира се. Нали е благородничка и прочие.
Подминаха изоставените развалини на някакво селце и вече можеха да виждат конната охрана от сети и уикци по фланговете си — утешителна гледка за Стрингс. Рейдовете и набезите можеха да започнат всеки момент, след като армията вече беше оставила зад себе си стените на Ейрън. Повечето племена, както се говореше, бързо били забравили примирията, сключени с Малазанската империя, и старите нрави се пробуждали.
Във всички посоки се виждаха изгърбените могили на отдавна мъртви градове. Древни пътища се виеха по хълмове и ридове.
Стрингс изтри потта от челото си.
— Каквито сме зелени, време е вече да подаде сигнал за…
И в този миг проехтяха рогове, всички спряха и се разнесоха виковете на групите за разнасяне на вода, затътрили се към буретата. Стрингс се обърна и огледа отделението си — вече бяха на земята, насядали или легнали, с потъмнели от пот дълги ризи.