Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Мравки бяха завзели целия хълм, или поне така изглеждаше. Земята гъмжеше от тях, червените им и черни телца бяха покрити с прах, но все пак лъснали, докато щъкаха в неспирния си ежедневен труд.
Гамът, адюнктата и Тене Баралта бяха излезли от града преди разсъмване. Извън западните порти армията вече се беше раздвижила. Походът щеше да започне днес. Пътят на север, към Рараку, към Ша’ик и Вихъра. Към възмездието.
Слуховете навярно бяха привлекли Тавори тук на Пропада, но Гамът вече съжаляваше за решението й да го вземе със себе си. Това място не му показваше неща, които искаше да види. А подозираше, че и адюнктата не е много доволна от това, което намериха.
Боядисани в червено плитки, сплетени като вериги, разстлани по билото и увити около останките от кръста, издигал се преди време тук. Кучешки черепи, отрупани с неразчетими йероглифи, взиращи се от билото с празните си кухини. Пера на врана, поклащащи се по забитите в земята стрели. Дрипави знамена, закрепени по земята, с изрисуван по тях счупен уикски нож. Фетиши, осеяли целия хълм, в почит към смъртта на един-единствен човек.
И всичко това гъмжеше от мравки. Като безумни стражи на тази вече свята земя.
Тримата конници седяха смълчани в седлата. Най-сетне Тавори промълви:
— Тене Баралта. — Глухо.
— Да, адюнкта?
— Кой… кой е виновен… за всичко това? Малазанците от Ейрън? Твоите Червени мечове?
Тене Баралта не отговори веднага. Слезе и закрачи по склона; гледаше в земята. Спря при един от кучешките черепи и се наведе.
— Адюнкта, тези черепи — руните по тях са хундрилски. — Посочи останките от кръста. — Сплетените вериги са на Керан Добрай. — Махна към склона. — Знамената… неизвестно, вероятно са на Билард. Перата от врана? Мънистата по тях са на Семк.
— Семк!? — Гамът не можа да скрие неверието в гласа си. — Оттатък река Ватар! Тене, сигурно грешиш…
Едрият воин сви рамене, изправи се и махна към изгърбените хълмове на север.
— Поклонниците идват само нощем — да не ги виждат, така държат. И сега се крият, ей там. Чакат да се стъмни.
Тавори се окашля.
— Семк. Билард… Тези племена са се сражавали срещу него. А сега идват да го почетат. Защо така? Моля те, обясни, Тене Баралта.
— Не мога, адюнкта. — Погледна я и добави: — Но доколкото разбирам, това тук е… скромно в сравнение с нещата покрай Ейрънския път.
Отново се възцари тишина, макар Гамът да се досещаше какво си мисли Тавори.
„Това… е пътят, който сега поемаме. Стъпка по стъпка ще трябва да минем през това наследство. Ние ли? Не. Тавори. Сама. Това вече не е войната на Колтейн, така каза тя. Но май си остава точно това. И тя вече разбира, до дълбините на душата си, че ще трябва да яхне сянката на този човек… чак до Рараку.“
— Оставете ме — промълви адюнктата. — Ще ви намеря на Ейрънския път.
Гамът се поколеба.
— Адюнкта, кланът на Враната още настоява за правото да яздят в челото. Няма да приемат Темъл за свой командир.
— Ще се погрижа за това. Вървете.
Тене Баралта се метна на седлото. Двамата се спогледаха, после обърнаха конете и подкараха в тръс по пътеката към западната порта.
Гамът оглеждаше каменистата земя под конските копита. Точно тук бе повел историкът Дюйкър бежанците към града — по същата тази ивица пуста земя. Тук най-сетне старецът беше дръпнал юздите на уморената си вярна кобила — кобилата, която сега яздеше Темъл — и бе изчакал, докато последният от поверените му не мине през портата.
След което, разправяха, най-сетне влязъл в града.
Гамът се чудеше какво ли му е минало през ума на този човек. След като бе знаел, че Колтейн и останките на Седма още са отвън, че се сражават отчаяно в ариергарда. Че са постигнали невъзможното.
Дюйкър беше довел бежанците.
За да загине, прикован на едно дърво. Непосилно бе дори да се осъзнае дълбочината на това предателство.
Така и неприбрано тяло. Така и непогребани кости, за да почиват в мир.
— Толкова много — избоботи Тене Баралта до Гамът.
— Много?
— Толкова много неща, плачещи за отговор, Гамът. Всъщност спират думите ти в гърлото. Но тишината, която оставят, тази тишина крещи.
Смутен от признанието на Тене, Гамът не отвърна нищо.
— Моля те, напомни ми, че Тавори е достойна за тази задача.
„Възможно ли е изобщо това?“
— Достойна е.
„Трябва да бъде. Иначе с всички ни е свършено.“
— Някой ден ще трябва да ми кажеш, Гамът, какво е направила, че така да спечели верността ти.
„Богове, как да отговориш на това? Проклет да си, Тене, не виждаш ли сам истината пред очите си? Нищо не е направила. Моля те. Остави стареца с вярата му.“