Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
От какво се страхуваше той?
Тринайсет крачки я отведоха до озарения от утринните лъчи склон под прохода, който хората наричаха Седлото на Хрил: изпъкнала земя, свързваща двата назъбени върха, дотолкова покрити със сажди, че бяха придобили цвят на стомана. Тя откри в Песента бълбукащия звън на стичащия се в каменната чаша малък водопад, който се сливаше с бързото туптене на сърцето на Хари. Палас Рил направи последна крачка и се озова до него в каменистата теснина, където бълбукаше водопадът.
Хари лежеше по гръб край вира, наполовина заклещен между камъните. По лицето му имаше пръски от вода, ръцете му бяха вързани зад гърба, а устата му беше запушена с парцал. Той изстена нещо през парцала, а очите му я гледаха с безумен ужас.
Палас Рил коленичи до него и хладните пръски на водопада нежно опръскаха шията ѝ. Дори миризмата на човешки отпадъци не беше чак толкова неприятна, защото тревата и водораслите по течението на потока се хранеха с тях и избуяваха както никога досега. Богинята докосна бузата му с длан.
— Всичко е наред, Хари — каза тя. — Аз съм тук. — Можеше да използва пойната песен на птиците или бълбукането на водата, цвърченето на мармотите или скърцането на камъните, размърдвани от корените на тревата и шубраците, но вместо това заговори с устните на Палас Рил по същата причина, поради която реши да извади парцала от устата на Хари със собствените си ръце, вместо да използва силата си. Понякога дори богинята трябва да използва човешко докосване.
Сега вече разбираше страданието му: някой го бе захвърлил тук да умре и Хари се страхуваше, че тя няма да успее да пристигне навреме, за да го спаси. Богинята вкара в песента си печалните обертонове на меланхолията. За всичките години, които бяха прекарали заедно, тя така и не бе успяла да го убеди, че човешкият живот е само струйка в потока на живота; когато тази струйка, прекрасна, но краткотрайна, се слее с реката, нищо не е изгубено. Нищо не може да бъде загубено.
Реката е вечна.
По лицето му потекоха сълзи, които се смесиха с мазния слой пръски от потока. Тя развърза парцала, който затъкваше устата му, но Хари тръсна глава настрани, изплювайки мръсната дрипа в потока, и конвулсивно си пое дъх.
— Шана… бягай — изхриптя той; гласът му хрущеше като счупено стъкло. — Това е капан. Бягай!
Тя се усмихна. Защо не можеше да разбере?
— Тук няма никаква заплаха, Хари…
Хари изпищя: безмълвен писък на безкрайна паника.
Писъкът му я сепна и тя млъкна като опарена. Неясната тревога, която я безпокоеше през последните минути, внезапно се размърда под нозете ѝ с тектоничен, инфразвуков тътен. Планетата, от която тя беше част, вече не беше монолитна. Тя установи с нарастващо изумление, че всъщност се страхува.
Хари започна да рита с крака. Викът му прозвуча дрезгаво и кърваво, сякаш повръщаше бодлива тел:
— Шана, проклети да са очите ти, поне веднъж в шибания си живот ме послушай и БЯГАЙ!
Тя се изправи и се накани да се обърне, но не успя: нещо леко я тупна по рамото, малко над ключицата, рязко, но не силно — като удар от дете или токов удар от ключ за осветление, нищо особено; по тялото ѝ бързо премина студена вълна — сякаш ледена тел се спусна от това рамо надолу покрай ребрата от другата ѝ страна. Тя се опита да завърши обръщането си, за да види какво я е ударило, но изведнъж започна да пада, извръщайки се настрани; не чувстваше краката си, не чувстваше лявата си ръка. Протегна дясната, за да смекчи сблъсъка със земята, и силно се удари в камъните, падайки по гръб…
Над нея се беше надвесила жена, облечена в нейните дрехи, но това всъщност не беше жена, не изцяло — просто торс с една лява ръка; на мястото на главата и дясната ръка имаше просто зейнала рана с големината на цял един свят и когато краката се подгънаха и безглавият еднорък труп полетя към земята, алената кръв от прерязаната аорта бликаше като каберне от въртяща се отворена бутилка, проблясвайки в лъчите на изгряващото слънце като спираща дъха с красотата си дъга.
Тя си помисли: Това съм аз. Това е моята кръв.
Опита се да заговори, да каже Хари… Хари, ранена съм, трябва да ми помогнеш, но по-голямата част от дробовете ѝ беше останала в свличащия се торс. Можеше единствено да движи устите си и да издава отчаяни мляскащи звуци с езика си.
Хари — опита се да каже тя, — Хари, моля те…
Тогава над нея се надвеси някаква мъжка сянка, огромна, мощна мъжка фигура на фона на перестите бели облачета в сияйното небе. Фигурата вдигна дълъг меч с широко острие, завъртя го с върха надолу, захващайки го по-удобно, и го отпусна със замах, сякаш забиваше кол в корава пръст.