Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— По-добре ще бъде да се промъкнете сега в каютата ми долу — казах и тръгнах тихомълком. Моят двойник ме последва; босите ни крака не издаваха никакъв шум; оставих го да влезе, затворих вратата внимателно и след като повиках втория помощник, се върнах на палубата да чакам да ме сменят.
— Все още няма никакви признаци за вятър — забелязах аз, когато той се приближи.
— Не, сър. Няма — съгласи се помощникът ми, още сънлив, с дрезгавия си глас, тъкмо с нужното уважение, не повече, и едва прикри прозявката си.
— Е, това е всичко, за което трябва да следите. Нямам други нареждания.
— Да, сър.
Направих една-две обиколки на задната палуба, и преди да сляза долу, го видях да застава на мястото си с лице напред, пъхнал лакът между напречните въжета на бизанвантите. Слабото хъркане на първия помощник продължаваше все така спокойно. Лампата в офицерския салет гореше над масата, на която имаше ваза с цветя, мило внимание от страна на търговеца, който доставяше провизии за кораба — последните цветя, които щяхме да видим в продължение поне на следващите три месеца. Два грозда банани висяха от бимса симетрично, по един от всяка страна на щурвала. Всичко на кораба бе както преди — освен дето две от пижамите на неговия капитан бяха едновременно в употреба, едната — неподвижна в офицерския салет, а другата — пазеща пълна тишина в каютата.
Тук трябва да обясня, че моята каюта имаше формата на главно L, като вратата беше в ъгъла и откъм късото рамо на буквата. Вляво имаше кушетка, вдясно беше мястото на леглото; писалището ми и масата с хронометрите бяха срещу вратата. Но всеки, който я отвореше, освен ако влезеше направо вътре, не можеше да види нищо от онова, което наричам дългото (или вертикално) рамо на буквата. В него имаше няколко шкафа, над тях етажерка за книги; малко дрехи — едно-две по-дебели якета, шапки, мушама и тям подобни — висяха на закачалки. В дъното на тази част имаше врата, отваряща се към банята ми, в която можеше да се влезе и направо от салона. Но този вход никога не се използваше.
Тайнственият новодошъл бе открил предимството на тази особена форма. Когато влязох в кабината си, осветена силно от голямата лампа, която се люлееше на вилка над писалището ми, не можах никъде да го забележа, докато той не изскочи тихо иззад палтата, закачени в уединената част.
— Чух някой да се движи наоколо и веднага отидох там — прошепна.
Аз също заговорих шепнешком.
— Няма вероятност някой да влезе тук, без да почука и да получи разрешение.
Той кимна. Лицето му бе мършаво и слънчевият загар бе изчезнал, сякаш двойникът ми бе лежал болен. И нищо чудно. Както чух след малко, той бил държан под арест в кабината си в продължение на близо седем седмици. Но нищо болнаво нямаше нито в очите, нито в израза му. Не приличаше никак на мен наистина; и въпреки това, както стояхме облегнати над леглото ми, шепнейки си, с доближени тъмнокоси глави и гърбом към вратата, всеки, който би имал достатъчно кураж да я отвори тайничко, би се намерил под въздействието на зловещата картина да види един двоен капитан как разговаря шепнешком с другото си аз.
— Всичко това обаче не обяснява как се озовахте в положението да увиснете на нашата странична стълба — проявих интерес все тъй с едва чутия шепот, с който разговаряхме, след като ми бе разказал още нещичко за станалото на борда на „Сефора“ веднага, щом лошото време било преминало.
— Докато съгледахме нос Ява, имах време да премисля всички тези неща няколко пъти. Имах на разположение шест седмици, в които не правех нищо друго, освен да се разхождам на горната задна палуба около един час всяка вечер, за да се разтъпча.
Каза това шепнешком, седнал на леглото ми, скръстил ръце, взирайки се през отворения илюминатор. Можех съвсем добре да си представя какво е било това премисляне — упорита, макар и не непрекъсната дейност, нещо, на което аз бих бил съвсем неспособен.
— Съобразих, че щеше да се стъмни, преди да сме доближили сушата — продължи той толкова тихо, че трябваше да напрягам слуха си, макар и да бяхме съвсем близо един до друг, почти рамо до рамо. — И поисках да говоря със стария. Той винаги изглеждаше много зле, когато идваше да ме види — сякаш не можеше да ме погледне в очите. Нали разбирате, онова платно спаси кораба. Той газеше твърде дълбоко, за да може да продължи дълго време с голи мачти. А аз бях този, който постави това платно вместо капитана. Както и да е, той дойде. Когато вече бе с мен в кабината — стоеше при вратата и ме гледаше, сякаш примката беше вече на врата ми, — помолих го направо да остави вратата на кабината ми незаключена през нощта, когато корабът щеше да премине през Зондския проток. Брегът на Ява щеше да бъде на две-три мили встрани от нос Анджир. Не исках нищо повече. Аз съм печелил награда за плуване през втората ми година в „Конуей“.