Зимата на света [bg]

— И каква е тази причина, Ноби?

— Много е проста. Мъжете няма да приемат заповеди от жена. И той седна с тържествуващо изражение, уверен, че е надвил в спора. Забавното беше, че под падащите бомби, докато копаеха през развалините, за да спасят ранените, те бяха равни. Тогава нямаше йерархия. Ако Дейзи извикаше на Ноби да вдигне другия край на някоя греда, той щеше да го свърши, без да гъкне. Дейзи обичаше тези мъже, даже и Джордж. Те щяха да дадат живота си за нея, както и тя за тях. Отвън до ушите й достигна нисък виещ звук. Той бавно се издигна до болезнено познатата сирена, която предупреждаваше за въздушно нападение. След секунди се чу и тътенът на далечна експлозия. Често предупреждението идваше късно — понякога прозвучаваше едва след падането на първите бомби.

Телефонът иззвъня и Ноби го вдигна.

Всички станаха. Джордж уморено постави въпроса:

— Немците нямат ли поне един проклет почивен ден?

Ноби постави слушалката и обяви:

— Улица „Нътли“.

— Знам къде е — каза Наоми, докато бързаха навън. — Нашият депутат живее там. Скочиха в колите. Дейзи включи линейката и подкара; седналата до нея Наоми обобщи:

— Прекрасни дни.

Тя се подиграваше, но — странно — Дейзи бе щастлива. „Много е необичайно“, помисли си тя, докато вземаше един завой с бясна скорост. Всяка нощ виждаше разрушение, трагична смърт ужасно осакатени тела. Възможността тя самата да загине в някоя горяща сграда тази нощ бе голяма. И все пак се чувстваше прекрасно. Работеше и страдаше за някаква кауза, и по някакъв парадоксален начин това беше по-добре, отколкото да угаждаш на себе си. Беше част от група, която рискува всичко, за да помага на другите — това бе най-хубавото чувство на света. Дейзи не мразеше немците, задето опитват да я убият. Свекър й, граф Фицхърбърт, й обясни защо те бомбардират Лондон. До август Луфтвафе атакували само пристанища и летища. В един миг на изненадваща откровеност Фиц й обясни, че британците нямали такива скрупули — през май правителството одобрило бомбардирането на цели в градовете на Германия, и Кралската авиация пускала бомби над жени и деца по домовете им. Немците били вбесени и настоявали за възмездие. В резултат започна Блицът. Дейзи и Бой поддържаха фасадата, но тя заключваше вратата на спалнята си, когато съпругът й си беше вкъщи; той не възразяваше. Бракът им бе само фасада, но и двамата бяха твърде заети, за да направят нещо по въпроса. Помислеше ли си за това, Дейзи се натъжаваше; беше загубила и Бой, и Лойд. За щастие, нямаше никакво време за мислене. „Нътли“ гореше. От Луфтвафе хвърляха едновременно запалителни бомби и бризантни експлозиви. Огънят нанасяше повече щети, но бризантните вещества улесняваха разпространението му като унищожаваха прозорците и кислородът усилваше пламъците. Дейзи наби спирачки със скърцане и всички се захванаха за работа. Закарваха хората с леки наранявания до най-близкия пункт на Първа помощ. По-сериозно ранените отиваха в Бартс или в Лондонската болница в Уайтчапъл. Дейзи правеше непрекъснати курсове. След падането на тъмнината тя включи фаровете. Бяха замаскирани и пропускаха само ивица светлина, въпреки че изглеждаше излишна предпазливост при положение, че Лондон гори като подпалки. Бомбардировката продължи до зори. На дневна светлина бомбардировачите бяха твърде уязвими за изтребителите, пилотирани от Бой и другарите му, и нападението постепенно утихна. Студената сива светлина заливаше развалините; Дейзи и Наоми се върнаха на „Нътли“ и установиха, че няма повече хора за откарване в болница. Седнаха уморено на останките от тухлена градинска ограда. Дейзи свали стоманената каска — мръсна и очукана. „Какво ли биха си помислили момичетата от Яхтклуба на Бъфало за мен сега?“, попита се тя; и разбра, че вече не я интересува особено какво мислят те. Дните, в които одобрението им бе най-важното нещо за нея, бяха отминали отдавна.