Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Но докато яздеше, усещаше как се изпълва, как нараства силата му. Преди по-малко от час беше взел дарове в замък Гроувърман. Беше взел по един на мускул, на метаболизъм, гъвкавост и жизненост. След това потегли, оставяйки облекчителя на Гроувърман да намери и други, желаещи да му отдадат даровете си, прехвърляйки ги през новите му Посветители.
Беше го предупредил, че до вечерта ще му трябват четиридесет дара, и получи уверенията му, че ще ги има.
Ето защо с всеки изминал час се чувстваше все по-бодър. Ставаше по-силен и по-бърз.
Макар това деяние да го отвращаваше, не можеше да отрече, че вкусът на злото е сладък, и неведнъж дори се улови, че неволно се пита: „Щом Радж Атън използва силарите в стремеж да стане Дар всечовешки, не мога ли и аз да направя същото?“
Но отхвърляше тази мисъл като недостойна за един крал.
Сега яздеше с чародея Бинесман и с още петстотин лордове от Оруин и Хиърдън. Беше осигурил подсилен кон и за своя Дни, за да не изостава.
По съмване спря и погледна надолу от билото на един хълм. Студеното слънце бавно се вдигаше от дрямката си на хоризонта и полята на Флийдс бяха покрити с рехава мъгла.
След малко спряха да напоят и нахранят конете до едно тясно езеро, обрасло с див овес и детелина. Ледената му вода беше възхитително чиста; между камъните се стрелкаха пъстърви.
Жълти чучулиги пееха във върбите край езерото.
— Напойте ги и ги оставете да пасат петнайсет минути — извика Габорн. — Ако продължим в галоп, до час можем да стигнем Тор Доуан. Оттам ще поемем бързо на юг. Надявам се до следобед да стигнем Карис.
Габорн ускоряваше графика си. Усещането за надвисналата над Карис обреченост ставаше смазващо и Земята го зовеше да удари.
— Следобед? — удиви се сър Ленгли. — Толкова ли е спешно?
Габорн беше толкова далече, че никой вестоносец не можеше да донесе по-пресни вести от вчерашните. Но ги изненада с това, което им съобщи.
— Да. Убеден съм, че Радж Атън е в града. Преди пет минути вестоносците ми бяха пред смъртна опасност… Усещането заглъхна след миг. Но сега отново изпитвам чувството за гибелна опасност, обкръжаващо Избраните ми там.
Благородниците заговориха шумно, заобсъждаха възможни стратегии. Радж Атън вече се бе прочул с бързото завземане на замъци. Малцина от тях вярваха, че Карис ще успее да издържи цял ден. Ако бе успял, прогонването му нямаше да е лесно.
Всички бяха съгласни, че ако Габорн обсади замъка, най-вероятно за кратко ще има успех. Но колко дълго можеше да издържи такава обсада? След като през границата продължаваха да прииждат войски, Вълчия господар едва ли щеше да чака повече от седмица, докато пристигнат подкрепления. Което означаваше, че Габорн или трябва бързо да атакува Радж Атън в укреплението му, или да отблъсква дошлите му на помощ войски.
И в двата случая беше ясно, че Габорн трябва да се подготви за сражение с епични размери.
Изглеждаше съвсем просто. Владетели от цял Роуфхейвън щяха да се стекат под неговото знаме. Той вече разполагаше с Белдинук и Флийдс, със свободните рицари на честта, с Хиърдън и Мистария. С толкова много войски съкрушаването на Радж Атън трябваше да е лесно.
И все пак Габорн продължаваше да изпитва дълбоко безпокойство. Усещаше как смъртта се промъква към всеки мъж и жена в обкръжението му. При Карис предстоеше битка и тя не можеше да се отлага за след седмица. Опасяваше се, че Радж Атън му устройва някаква клопка.
Безпокоеше се, че дори с помощта на Лоуикър и тази на Флийдс няма да може да събере достатъчно войска за сражението.
Отиде до брега на езерото, за да поостане насаме с мислите си. Между скалите имаше поникнали жълти цветенца. Той откъсна едно и го вдигна пред очите си. Като дете винаги се беше радвал на такива цветенца, смяташе ги за същинско съкровище, макар сега да виждаше колко са обикновени.
Като хората. Като мъжете, жените и децата навсякъде. Той все още ценеше живота на всекиго от тях, но Земята го бе предупредила, че може да спаси едва малцина.
Неговият Дни пристъпи до водата и смъкна качулката на наметало си, излагайки на слънцето късо подстриганата си коса. Мършавата му фигура приличаше на скелет, лицето му беше белязано от грижа. Той коленичи и гребна с шепи да отпие от бистрата вода.
— Какво става в Карис? — попита го Габорн.
Сепнат, схоларът разтвори пръсти и отвърна на Габорн, без да се обръща:
— Всичко с времето си, ваше величество.
— Не можеш просто да записваш смъртта на хората — каза Габорн. — Колкото и да се стараеш да го скриеш, все пак изпитваш нещо към тях. Вчера, когато падна Синята кула, видях ужаса на лицето ти.