Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Отвън младите воини подновиха бясната си езда и отново надуха роговете си.
— Е — пошегува се сър Ленгли, — не знам какъв съвет ще проведем при тази врява.
Невежеството му беше извинимо, разбира се. Откъде да знаеше, че покоите на кралицата в средата на двореца са защитени от всякакъв външен шум.
А дворецът беше огромен. Покривът му беше направен от три пласта плат, един над друг, всеки с радиус от близо сто стъпки. Вътрешността беше разделена на стаи с огромни изрисувани завеси.
Нещо повече, под огромните чергила бяха построени от дебели дъбови греди подове и стълби, които допълнително разделяха павилиона на три отделни нива. По този начин дворецът на Червената кралица беше макар и по-малко безопасен от каменен палат, все пак много по-удобен от един обикновен павилион.
Скоро в преддверието дойде самата кралица Херин. Имаше огненочервена коса и светла кожа, а очите й бяха тъмносини. Беше висока, стройна и силна. Усмихна се, но в усмивката й липсваше радост.
Кралица Херин носеше броня, а на кръста сребърна тока със символа на Флийдс от червен емайл. Държеше кралския скиптър — златна пръчка, направена като камшик, с конска опашка в единия край.
— Ваше величество — поздрави кралица Херин Габорн и извърши немислимото. Смъкна се на колене и сведе глава.
След което поднесе скиптъра си.
Сред Конесестрите на Флийдс никоя върховна кралица досега не се беше кланяла на мъж.
Габорн се беше надявал да измоли от кралица Херин малко бойци и храна за хората си и за конете.
Вместо това тя му предложи кралството си.
Предвещание за буря
Късно същата утрин Йоме яздеше по пътя за Флийдс пред Мирима и сър Хосуел. Нейната Дни си нямаше подсилен кон и затова изостана далече назад.
Йоме беше взела дарове в замък Гроувърман — повече, отколкото бе очаквала, но в края на краищата по-малко от Мирима. Имаше си вече в сметката два дара на мускул, един на гъвкавост, един на ум, един на зрение и четири — на метаболизъм. Наред с това бе взела и дарове от кучета — един за слух, два за жизненост и два за мирис. Вече наистина се чувстваше като Вълчи господар — силна, неуморима и смъртно опасна. Удоволствието беше главозамайващо, но я изпълваше с подновено чувство за отговорност.
Все пак Мирима я беше надминала. Селяните бяха чули как е убила Сияйния на мрака и я отрупаха с дарове. Толкова много, че Йоме се почувства задължена да й отстъпи още силари от личния си запас. Шестнайсет мъже и жени минаха под силарите заради Мирима, така че с техните дарове, прибавени към кучешките, тя вече имаше почти толкова дарове, колкото капитан от гвардията на Хиърдън.
Мирима и преди си беше снажна и красива. Но сега даровете й придаваха свиреп вид. Поради което тримата Владетели на руни вече яздеха без никаква охрана и разчитаха единствено на силните си мишци. Но докато яздеха, Йоме забеляза, че сър Хосуел се държи на почтително разстояние зад жените, а Мирима избягва присъствието му. Компанията му нещо не й допадаше.
Вятърът вълнуваше високите треви, блъскаше я в гърба и я тласкаше на юг. Въпреки че небето беше ясносиньо, вятърът миришеше на предвещание за буря. Пиренът бе разцъфтял на малки пурпурни цветчета след дъжда от предната седмица и далечните поля се бяха окъпали в сиво-синкава омара. Йоме пришпорваше кобилата, защото утрото беше прохладно и животното сякаш напираше да надбяга вятъра. Макар да препускаше с четиридесет мили в час, Йоме имаше чувството, че едва ходи.
Доскоро, когато яздеше подсилен кон, Йоме не можеше да проследи с очи движението на копитата му. Но сега, с толкова много метаболизъм, следенето на движенията му не беше никак трудно.
Всичко наоколо сякаш се беше забавило. Една врана, запляскала с криле срещу вятъра, сякаш увисна във въздуха. Тропотът на железните подкови по утъпкания път звучеше някак дълбоко, по-скоро като тътен от гигантски тъпан, удрян от главанак.
По-обезпокоителното беше, че мислите на Йоме сякаш препускаха бясно. Преди, без даровете на метаболизъм, целодневната езда щеше да й се стори кратко пътуване. Сега ездата й изглеждаше пет пъти по-дълга.
Рядко беше имала толкова време просто да седи и да мисли. А след дългодневната езда трябваше да преживее цяла нощ. При толкова метаболизъм тринадесетте часа тъмнина щяха да й се сторят като шейсет и пет. Посред зима подсилените с метаболизъм войници често ставаха раздразнителни и отпадаха духом, защото нощите им се струваха безкрайни. Йоме се стегна да посрещне идещата зима.