Вълчето братство

Неколцина от бягащите извадиха оръжия и се опитаха с бой да си пробият път покрай чудовището. Други побягнаха в паника или потърсиха убежище в околните къщи и под храсталаците.

Чукът на чудовището се вдигаше и падаше толкова бързо, с такава смайваща сигурност, че Роланд едва можеше да го следи. За толкова огромен звяр халата се движеше невероятно гъвкаво. След десет секунди по полето лежаха мъртви петдесетина войници, а чудовището едва беше започнало да си върши работата.

Роланд не можеше да си поеме дъх. Сърцето му биеше толкова бясно, че се уплаши да не го помислят за страхливец. Извърна се да види как реагират другите. Момъкът до него беше пребледнял от ужас, но бе стиснал упорито челюсти. Роланд реши, че момчето се държи съвсем добре, докато не видя пикнята, стичаща се от десния му крачол.

Откъм барбиканите се носеше непрестанното „тън-н-к“, „тън-н-к“ на балистите. Огромните стрели бяха направени от по трийсет фунта стомана. Първите два изстрела изхвърчаха встрани от целта и пометоха няколко бягащи войници. Последва трясък на лостове и звън на вериги — зареждаха за нов залп.

Мерачът извика:

— Задръж, докато халата не влезе в обхвата!

Долу вече бяха загинали стотина души и хората по стената започнаха да викат:

— Вижте! Вижте!

От мъглата прииждаха хали и стелеха след себе си пушлива диря. Не десетки или стотици, а хиляди.

Носеха гигантски мечове, славни чукове и рицарски геги — огромни пръти с грамадни куки в единия край.

Сред тях имаше магесници — бляскави същества, толкова покрити с огнени руни, че сякаш бяха облечени в пламъци. Носеха кристални пръти и сияеха със собствена вътрешна светлина.

От тътена на блъскащите се в земята дебели коруби стените на замъка затрепераха. Ужасените викове на тичащите войници оглушиха Роланд. Краката му отмаляха — сигурно нямаше да го удържат дълго.

Усети пикнята, стичаща се по крака му.

— Сили небесни! — изрева барон Пол.

Някои започнаха да се хвърлят от стените във водите на езерото, само и само да не останат срещу халите.

Някакъв глупак наблизо, с глас като на градски глашатай, извика:

— Запазете спокойствие! Моля, останете спокойни! Моля, запазете храбра увереност и съм сигурен, че всички ще… оцелеем.

Роланд се зачуди себе си ли иска да успокои, или се опитва да срещне сигурната си гибел като легендарните древни рицари — с чувство на хумор.

Ако някога в живота си беше изпитвал паника, това беше сега.

Барон Пол се обърна към него и утринните лъчи огряха лицето му. Дебелият рицар се засмя и извика с цяло гърло, за да надмогне трясъка на оръжия и крясъците долу:

— Вдишай дълбоко, момко! Може да ти е за последно!