Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Ето защо Мирима не се изненада, като чу Йоме да говори напористо:
— Моля ви не заради себе си. Земята предупреди моя съпруг, че иде краят на Човешкия век. Така че ако се бием, бием се не за себе си, а за цялото човечество!
Един от мъжете в кръга извика:
— Ваше величество, прощавайте, но вие не сте обучена за война. Няма ли моят дар да послужи по-добре на друг Владетел?
— Прав сте — отвърна Йоме. — Но добре въртя сабята и ако имах дар на мускул, щях да държа бойния чук не по-зле от някой мъж. Все пак не твърдя, че ще се бия с голяма подготовка и умение. Да се биеш с голяма скорост е също толкова гибелно за противника, колкото да се биеш с голямо умение. Ето защо ще поискам метаболизъм. — Неколцина от възможните Посветители ахнаха от изненада.
— Но защо? Защо искате да умрете толкова млада? — попита една старица.
Мирима съжали Йоме. Самата тя никога не се беше намесвала в подобна церемония. Съмняваше се, че ще може да го направи. Знаеше, че не я бива много в приказките. Никога нямаше да успее да уговори някой непознат да й отстъпи най-ценното си качество.
— Нося сина на краля — обясни Йоме. — Вчера, когато в замък Силвареста дойде Сияйният на мрака, се постарах да спася детето, а не себе си. Ако го нося до срока, принцът няма да се роди до лятото. Но ако получа метаболизъм сега, ще мога да го родя до месец и половина.
Умно, помисли Мирима. Всички потенциални Посветители щяха да разберат какво иска. Йоме щеше да стане воин, да отдаде живота си, за да изкупи живота на своя син. Любовта й към детето можеше да склони тези хора.
Старицата я изгледа напрегнато и се откъсна от кръга, направи една крачка навътре и коленичи.
— Моят метаболизъм е ваш и на детето ви.
Но останалите продължиха да се въртят в кръг и да задават въпроси.
Някой потупа Мирима по гърба. Тя се обърна и видя някакъв направо огромен мъж. Хвърляше сянка, която можеше да затъмни цяла тълпа, и като че ли по-скоро можеше да носи кон, отколкото конят да го носи. Ако се съдеше по мириса на борова смола по ръцете му, беше секач. Беше облечен с кожен елек, без риза отдолу, и се виждаха налетите му с мускул гърди. Той й се ухили. Брадатото му лице беше изпълнено с възхищение.
— Ти ли си оная?
— Коя? — попита Мирима.
— Оная, дето е убила Сияйния?
Мирима кимна неловко — не знаеше как да говори с човек, който изпитва такова благоговение.
— Видях го аз — рече мъжагата. — Прелетя право над главата ми. Зачерни небето на мили околовръст. Не съм и помислял, че някой може да го убие.
— Застрелях го — каза Мирима. Усети се, че е стиснала лъка си до гърдите. — И ти щеше да направиш същото на мое място.
— Ха! Не ми се вярва — ухили се мъжът. — Щях да подвия опашка и още щях да бягам.
Мирима прие комплимента. В края на краищата мъжът беше прав. Повечето щяха да избягат.
Мъжагата кимна, сякаш изпитваше свян да говори. Личеше, че не е голям умник.
— Трябва ти нов лък — рече той.
Тя погледна уплашено лъка си, да не би да го е повредила.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще ти трябва стоманен лък. Щото тоя ще го строша на две, няма проблем.
Чак тогава тя разбра. Славата — колкото и да беше незаслужена — я изпреварваше. Това чудовище пред нея искаше да й даде силата си. Мнозина рицари с радост щяха да заплатят за такъв дар петдесет златни орела — десетгодишната заплата на труженик като него. Сили небесни, колко огромен и як беше!
— Разбирам — промърмори удивена Мирима. Не посмя да каже, че възхищението му е незаслужено, защото ако имаше мускул на мъж като този, подозираше, че щеше да се превърне точно в такъв герой, за какъвто я смяташе той.
Още неколцина селяци, които до този момент стояха зад гърба на секача, притичаха напред. И Мирима осъзна още нещо. Малката тълпа при портите беше чакала нея. Дошли бяха, за да й дадат даровете си.
За разлика от Йоме, на „Славата на Хиърдън“ не й се наложи да ги убеждава.
Приказки за лудост
Утрото завари Габорн дълбоко сред хълмовете на Флийдс. Северните земи бяха пълни с кошари и тесни пътища. Огромни скали, увенчани с криви борове, се издигаха покрай пътя като древни стражи. Звездната светлина падаше над околността тежка като сребърници.
Габорн не бе посмял да язди бързо в тъмното, колкото и голяма да беше опасността, която чувстваше, че надвисва над Карис, и поради това ядрото на войската му не се разкъса през нощта. Макар да беше започнал да получава дарове, едно падане от коня щеше толкова лесно да му счупи врата, колкото на всеки друг.