Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Ще го затворим — каза госпожица Силви, — само че този път трябва да му изберем по-сигурно място.

— И Силви ще му носи в това сигурно място хляб и вода, нали, Силви? — попита виконтът.

— Братко, не е смешно — каза Шон. — Този младеж видя случката с пощенската кола. Ако има причина да ни се сърди за това, възможно е да стане опасен.

— А освен това — каза Жан, — обещах си, като се качвах по стълбите, да потърся господин Дьо Сартин и да му разкажа за моето откритие. Господин Дьо Сартин ще ми отговори, че един гологлав човек със свлечени чорапи и развързани обувки, който мокри хляба си на една чешмичка, сигурно живее близо до мястото, където сме го видели, щом е облечен по този начин, тогава той ще се заеме да ни го намери.

— Какво може да прави той тук без пари?

— Да изпълнява поръчки.

— Той! Този див философ! Не може да бъде. Но вие, братко, идете до нашата наблюдателница.

И те наистина се приближиха до прозореца.

Андре изостави бродерията си, изтегна небрежно крака върху едно кресло, а после протегна ръка към една книга, поставена на стол близо до нея, отвори я и се зачете в нея. Наблюдателите сметнаха, че книгата е много интересна, защото младото момиче остана неподвижно от момента, в който започна да я чете.

— О, каква ученолюбива личност! — каза госпожица Шон. — Какво ли чете?

— Ето първата необходима вещ — отговори виконтът, като извади от джоба си далекоглед, който разтегна и насочи към Андре, като го опираше, за да фокусира върху ъгъла на прозореца.

Шон го наблюдаваше нетърпеливо.

— Е, хайде да видим наистина ли е красиво това създание? — попита тя виконта.

— Прекрасно! Това е съвършено момиче. Какви ръце, какви китки! Какви очи! Устните й могат да изкушат всекиго. Краката й… О, божествени крака! Ами глезенът? О, какъв глезен под копринения й чорап.

— Хайде сега пък вземете, че се влюбите! Само това ни липсваше! — каза сърдито Шон.

— Е, и какво от това? Нямаше да е толкова лошо, ако и тя решеше да ме обикне на свой ред. Това би успокоило нашата бедна графиня.

— Хайде, подайте ми лорнета и ме освободете от глупостите си, ако е възможно… Да, тя наистина е красива, невъзможно е да няма любовник… Вижте, тя не чете… Книгата ще падне от ръцете й… хлъзга се… вижте, ето че се търкулна. Както ви казвах, Жан, тя не чете, а мечтае.

— Или спи.

— С отворени очи? Хубави очи, Бога ми!

— Във всеки случай — каза Жан, — ако тя си има любовник, ще го видим добре оттук.

— О, колко хубав е този далекоглед! — каза Шон. — Та аз почти бих могла да чета с него в книгата.

— Четете и ми кажете заглавието. Може би ще измисля нещо, като го чуя.

Шон се наведе с любопитство, но отстъпи назад още по-живо, отколкото се беше навела.