Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Не ми говори за това, Жан! А, ето и шоколада!

— Е, добре, няма да я закачаме. Добър ден, шоколад! — каза той, като пое подноса. — Как си, шоколад?

И той отиде да постави подноса в един ъгъл, върху една масичка, пред която седна.

— Ах, колко сте очарователни и двамата! — каза графинята, като видя, че Шон прави знак с глава на Жан, че може да закусва самичък. — Правите се на чувствителни, а не виждате, че аз страдам.

— Какво ти е всъщност? — попита Шон, като се приближи.

— Как няма нито един от тях двамата, който да се поинтересува какво ме тревожи! — провикна се графинята.

Жан не се помръдна, той приготвяше филиите си.

— Пари ли нямаш? — попита Шон.

— О, що се отнася до това — каза графинята, — кралят ще се разори преди мене.

— Тогава ми дай хиляда луидора — каза Жан. — Имам голяма нужда от тях.

— Ще ти дам хиляда удара по големия ти червен нос.

— Значи кралят ще задържи на служба този отвратителен Шоазьол? — попита Шон.

— Ама че новина! Вие знаете, че привържениците му и той самият са несменяеми.

— Значи кралят е влюбен в дофината?

— А, за щастие вие сте близо до истината! Но погледнете тази чапла, която се тъпче с шоколад и която не си помръдва и малкия пръст, за да ми помогне. О, тези две същества ще ме накарат да умра от мъка!

— Как! Кралят е влюбен?! — извика Шон.

Госпожа Дю Бари направи знак с глава, който казваше: „Познахте!“

— В дофината ли? — продължи Шон, като сплете ръце. — Е, толкова по-добре. Предполагам, че няма да извърши кръвосмешение и вие можете да се успокоите. По-добре да е влюбен в тази, отколкото в друга жена.

— Ами ако не е влюбен в нея, а в друга?

— Хайде де! — каза Шон, пребледнявайки. — О, Боже мой, Боже мой, какво ми говориш?

— Но ако е така — прошепна Шон, — ние сме загубени! И ти страдаш, Жана? Но в кого всъщност е влюбен?

— Попитай господин брат си! Той е станал виолетов на цвят от шоколада и ще се задуши. Нека той ти го каже, защото знае или поне се съмнява.

Жан вдигна глава.

— Да, господин бързи и господин полезни човече, питат ви за името на лицето, което занимава краля — каза Жана.

Жан си напълни плътно устата и с усилие изрече следните три думи:

— Госпожица Дьо Таверне.

— Госпожица Дьо Таверне? — провикна се Шон. — О, нещастие!

— Той знае името й, палач с палач! — изстена графинята, като се обърна от облегалката на креслото си и вдигна ръце към небето. — Знае го и яде!

— О! — каза Шон, видимо изоставяйки страната на брат си и минавайки в лагера на графинята.

— Наистина — провикна се графинята, — и аз не зная защо не му изтръгна големите грозни очи, още подути от сън, на този мързеливец! А, той става, скъпа, надига се!

— Вие се лъжете! — каза Жан. — Аз не съм си лягал.

— И какво правихте тогава, безделнико?

— Бога ми, тичах през цялата нощ и цяла сутрин!

— Като казвах… О! Кой ли ще ми служи по-добре от сега! Кой ще ми каже какво стана с това момиче, къде е то?