Шутът на кралицата

Госпожа Карпентър никога не би ми казала цялата истина за каквото и да е. Тя се извърна от мен и отиде до гърнето от закуската, окачено до огнището, и го свали от куката, сякаш се готвеше да излезе навън с него и да го изтърка отново.

— На това „чисто“ ли му казваш? — запита тя ядосано.

— Значи Даниел харесва някакво момиче тук, в Кале? — попитах.

— Никога не й е предлагал брак — отвърна тя неохотно. — Винаги е казвал, че двамата с него сте сгодени и ти е дал дума.

— Еврейка ли е, или не? — прошепнах.

— Не е еврейка — каза тя. — Но е готова да приеме нашата религия, ако Даниел се ожени за нея.

— Да се ожени за нея ли? — възкликнах. — Но вие току-що казахте, че винаги е казвал, че е сгоден за мен!

Тя занесе гърнето до кухненската маса.

— Не беше нищо сериозно — каза тя, като се опитваше да се измъкне от собствената си недискретност. — Просто нещо, което тя ми каза веднъж.

— Говорили сте с нея дали Даниел би я взел за жена?

— Трябваше! — избухна тя. — Тя дойде вкъщи, когато той беше в Падуа, изпъчила корем, и искаше да разбере какво ще направим за нея.

— Корем ли? — повторих сковано. — Тя е чакала дете?

— Тя има син от него — каза майката на Даниел. — И то чудесно момченце, истинско копие на баща си като бебе. Никой не може да се усъмни чие дете е, нито дори за миг, дори тя да не беше прекрасно момиче, добро момиче, каквото е всъщност.

Отпуснах се на столчето до масата и объркано вдигнах поглед към нея.

— Защо не ми е казал?

Тя сви рамене:

— Защо му е да ти казва? Нима ти си му казвала нещо през всичките тези дълги години, през които го накара да те чака?

Помислих си за прикованите в мен тъмни очи на лорд Робърт, и за докосването на устните му по шията ми.

— Не съм лягала с друг мъж и не съм зачевала дете — казах тихо.

— Даниел е красив млад мъж — каза тя. — Наистина ли мислеше, че ще те чака като отшелник? Или изобщо не мислеше за него, докато се правеше на шут, обличаше се като блудница и тичаше Бог знае след кого?

Не казах нищо, докато слушах омразата в гласа й и наблюдавах гневната руменина по бузите й и пяната, избила по устните й от гневната й реч.

— Той вижда ли детето си?

— Всяка неделя в църквата — каза тя. Долових бързо прикритата й тържествуваща усмивка. — А два пъти седмично, когато ти казва, че работи до късно, той отива в къщата й да вечеря с нея и да види детето си.

Надигнах се от масата.

— Къде отиваш? — попита тя, внезапно разтревожена.

— Ще го пресрещна, докато се прибира вкъщи — казах. — Искам да говоря с него.

— Не го разстройвай — каза тя настойчиво. — Не му казвай, че знаеш за тази жена. Няма да е от полза за теб, ако се скарате. Помни, че той се ожени за теб. Би трябвало да бъдеш добра съпруга и да не мислиш за другата. По-добри жени от теб са си затваряли очите и не са обръщали внимание на нищо.

Спомних си изражението на безмълвна болка върху лицето на кралица Мери, когато чуваше кръшния смях на Елизабет, докато кралят шепнеше в ухото й.

— Да — казах. — Но вече нямам желание да бъда добра съпруга. Не знам какво да мисля, или за какво трябва да ме е грижа.