Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Ако не бях служила три години в двора, щях да се бия като котка със свекърва си и трите си скъпи зълви: но бях виждала и по-лоши неща, бях чувала и по-лоши неща, и бях понесла много по-лоши неща, отколкото те можеха някога да си представят. Знаех, че веднага, щом се оплача от тях на Даниел, върху мен ще се стоварят цялата му тревога и цялата му обич — към мен, към тях, и към семейството, което се опитваше да създаде.
Той беше твърде млад, за да поеме такава отговорност — да осигури безопасността на едно семейство в такива трудни и опасни времена. Изучаваше лекарските умения, всеки ден трябваше да съветва мъже и жени, които гледаха смъртта в лицето. Не биваше да се прибира у дома при сборище от жени, разкъсвани от злоба и завист.
Затова си държах езика и когато сестрите му остроумничеха за моя сметка или дори открито критикуваха хляба, който бях купила на пазара, прахосничеството ми в кухнята, печатарското мастило по ръцете ми, книгите ми на кухненската маса, не казвах нищо. Бях живяла в двора и бях виждала как придворните дами се състезават за вниманието на кралицата. Знаех всичко за женската злоба, просто никога не бях мислила, че ще трябва да се справям с нея у дома.
Баща ми виждаше част от това и се опитваше да ме защити. Намери ми текстове за превеждане, и аз сядах на тезгяха на книжарницата и превеждах от латински на английски или от английски на френски, докато мирисът на мастило откъм пресата долиташе успокояващо от двора навън. Понякога му помагах да печата, но оплакванията от страна на госпожа Карпентър, ако изцапах с мастило престилката, или, по-лошо, роклята си, бяха толкова ожесточени, че и двамата с баща ми се опитвахме да не будим възмущението й.
Докато лятото се влачеше бавно и майката на Даниел ми даваше най-хубавата храна, гърдите на мършавите френски пилета, най-сочните сладки праскови, осъзнах, че тя очакваше да й кажа нещо. В последните дни на август вече не издържа.
— Имаш ли нещо да ми кажеш, дъще? — попита тя.
Почувствах как се сковавам. Винаги трепвах, когато ме наричаше „дъще“. Никога не бях искала друга майка освен онази, която ме беше родила. Всъщност смятах за безочие от страна на тази неспособна да вдъхва любов жена да се опитва да предявява претенции за собственост върху мен. Аз бях дете на майка си, а не нейно, а ако бях искала друга майка, тогава щях да избера кралицата, която полагаше главата ми в скута си, галеше къдриците ми и ми казваше, че ми има доверие.
Освен това сега познавах майката на Даниел. Цяло лято я бях наблюдавала и бях опознала специалния й подход. Ако ме наричаше „дъще“ или ме хвалеше за начина, по който бях сресала косата си под шапчицата, значи се опитваше да изкопчи нещо: сведения, обещание, някаква проява на близост. Погледнах я без помен от усмивка, и зачаках.
— Имаш ли да ми кажеш нещо? — подтикна ме тя. — Една малка новина, която ще направи една стара жена много, много щастлива?
Осъзнах какво намеква.
— Не — казах кратко.
— Не си сигурна?
— Сигурна съм, че не чакам дете, ако това имаш предвид — казах рязко. — Месечното ми неразположение беше преди две седмици. Искаше ли да научиш още нещо?
Тя беше толкова погълната от това, което казвах, че не обърна внимание на грубостта ми.
— Но какво става с теб? — настоя тя. — Даниел е бил с теб поне по два пъти на седмица след сватбения ви ден. Никой не може да се съмнява в него. Болна ли си?
— Не — изрекох със студени устни. Тя, разбира се, знаеше точно колко често се любим. Беше подслушвала без никакъв срам, щеше да продължи да подслушва. Никога не би й дошло на ума, че може да не изпитвам удоволствие от докосването или целувката му, знаейки, че тя е точно от другата страна на невероятно тънката стена, наострила уши. Не би си и представила, че съм се надявала на удоволствие. Що се отнасяше до нея, въпросът опираше до удоволствието на Даниел и това, той да й направи внук.
— Тогава какво става? — повтори тя. — През всеки ден от последните два месеца чакам да ми кажеш, че очакваш дете.
— Тогава съжалявам, че трябва да ви разочаровам — казах студено като принцеса Елизабет в някое от високомерните си настроения.
С едно внезапно движение тя сграбчи китката ми и я изви, така че бях принудена да се обърна и да я погледна в лицето: пръстите й се впиваха в кожата ми.
— Нали не вземаш нещо? — изсъска тя. — Нямаш някоя отвара, която да пиеш, за да попречиш на детето да се появи? Нещо, научено от хитрите ти приятелки в двора? Някой трик на развратница?
— Разбира се, че не! — казах, разгневена. — Защо бих го направила?