Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Моля? — попита Софи след известно недоумение.
— Ами, леля ти, скъпа. Сестрата на баща ти. Не познавам други от семейство Диърболд тук. Познавах един на име Брийдлоу, но това май беше преди двадесет години. Занимаваше се с търговия. Казват, че измамил съдружника си с цели пет милиона.
— Аз не съм оттук.
Той повдигна вежда и я погледна по начин, който напомняше за Бъни.
— Така ли?
— Да.
— Не си от Шейди Брук? — изрече го така, сякаш не можеше да повярва.
— Не.
— А откъде си, скъпа? От Гринич?
— Детройт.
— Бог да те благослови! Изминала си цялото това разстояние!
Софи поклати глава, усмихна се и точно започна да обяснява, когато без никакъв преход господин Коркоран я прегърна и избухна в сълзи.
Застинахме от ужас. Очите на Софи, които ни гледаха над тресящите му се рамене, изразяваха учудване и потрес, сякаш я бе пронизал с нож.
— О, скъпа — ридаеше той, заровил лице дълбоко във врата й. — Скъпа, как ще продължим да живеем без него?
— Господин Коркоран, успокойте се — каза Франсис и го подръпна за ръкава.
— Толкова много го обичахме, скъпа — хлипаше господин Коркоран. — Нали? Той и теб обичаше. Би искал да го знаеш. Знаеш го, нали, скъпа?
— Господин Коркоран — каза Франсис, сграбчи го за рамото и здраво го разтърси. — Господин Коркоран.
Той се обърна и с ридания се отпусна върху Франсис.
Изтичах от другата му страна и успях да прокарам ръката му над врата си. Коленете му се огъваха, почти ме събори, но някак си, олюлявайки се от тежестта му, двамата с Франсис успяхме да го изправим на крака, да го вкараме вътре, заклатушкахме се надолу по коридора и го настанихме в един стол.
— По дяволите — чух Софи да прошепва, — по дяволите.
Той все още плачеше. Лицето му бе мораво. Сграбчи ме за китката, когато посегнах да отпусна яката му.
— Няма го — нададе вой и ме погледна право в очите. — Моето момче.
Безпомощният му и безумен взор ме тресна като бухалка. Изведнъж и наистина за първи път ме връхлетя горчивата и фатална истина за случилото се и за злото, което бяхме сторили. Все едно се бях блъснал с всички сили в тухлена стена. Пуснах яката му, защото се чувствах напълно безсилен. Исках да умра.
— О, Боже — смотолевих. — Бог ми е свидетел, съжалявам…
Някой яростно ме ритна в глезена. Беше Франсис. Лицето му бе бяло като тебешир.
Пред очите ми се извъртяха звезди от болка. Вкопчих се в облегалката на стола, затворих очи и видях ярки червени петна, а риданията прииждаха на равни интервали и ме застигаха като удари на тояга.
А после, съвсем внезапно, спряха. Настана тишина. Отворих очи. По лицето на господин Коркоран все още се стичаха последните сълзи, но иначе бе приел друго изражение и гледаше с интерес малкия кокер шпаньол, който тайно гризеше върха на обувката му.
— Джини — каза той строго. — Лошо момиче. Мама не те ли изведе? А?
После изгука, наведе се, грабна палето, чиито лапи яростно гребяха във въздуха и го изнесе от стаята.
— Хайде, бягай — чух го да казва безгрижно. — Спасявай се.
Някъде със скърцане се отвори външна врата. Само след миг той се върна, вече спокоен, лъчезарен — татко от реклама.
— Е, деца, някой от вас да иска бира? — попита.
Бяхме останали без думи. Никой не му отговори. Зяпнах го, разтреперан и пребледнял.
— Хайде, момчета — каза той и смигна. — Никой ли не иска?
Накрая Франсис прочисти гърлото си със стържещ звук.
— Мисля, че бих взел една, да.
Последва мълчание.
— Аз, също — каза Софи.
— Три? — попита ме весело господин Коркоран и ми показа три пръста.
Раздвижих устни, но от устата ми не излезе нито звук.
Той наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да ме фиксира със здравото си око.
— Май не се познаваме, нали така, синко?
Поклатих глава.
— Макдонълд Коркоран — каза и се наведе напред, за да ми подаде ръка. — Наричай ме Мак.
Измънках своето име.
— Как се казваш? — попита ме весело и с ръка зад ухото.
Отново го повторих, но този път по-силно.
— А! Значи ти си онзи от Калифорния! Къде ти е загарът, момче? — изсмя се силно на шегата си и излезе да донесе бирите.
Тръснах се изтощен на стола. Повдигаше ми се. Намирахме се в много просторна стая, като че излязла от „Аркитекчъръл дайджест“, голяма и прилична на галерия, с оберлихти и камина от неодялани камъни, с тапицирани в бяла кожа столове и маса с бъбрековидна форма — модерна, скъпа, италианска работа. По протежение на черната стена имаше дълъг шкаф със стъклена витрина, пълен с купи, ленти, училищни и спортни награди. В злокобна близост с тях се намираха няколко големи погребални венци, които в съчетание с трофеите придаваха на стаята облик на приемната на някой жокей клуб.