Тайната история

— „Атимиа“ — повторих.

— Да.

— Но права имат живите, а не мъртвите.

— Οιμοι — каза Франсис и поклати глава. — О, Боже. Не. Не.

Озърна се, щракна с пръсти, а Джуди и Трейси го гледаха с интерес. Да водиш разговор на мъртъв език е много по-трудно, отколкото си мислите.

— Плъзнали са много слухове — продължи най-накрая той. — Майката скърби. Не за сина си — добави злобно, когато видя, че се каня да проговоря, — защото е зла жена. Тъжи повече за позора, сполетял дома й.

— Какъв е този позор?

— Οιυου — каза той нетърпеливо. — Φάρμακου. Опитва да намери начини, за да докаже, че тялото не съдържа вино — и тук използва много изискана и непреводима метафора: утайка в празния мех на тялото му.

— А защо, моля те, ще я е грижа?

— Защото съгражданите говорят. Позорно е, когато млад мъж умре пиян.

Беше истина, поне що се отнася до клюките. Първоначално госпожа Коркоран бе на разположение за всеки, който бе готов да я изслуша, но сега бе ядосана от неласкавата роля, която й бе отредена. Първоначалните статии, описващи я като „добре облечена“, „забележителна“, а семейството като „идеално“, отстъпиха място на подигравателни и смътно обвинителни материали от сорта на „МАМА КАЗВА: НЕ И МОЯТ СИН“. Въпреки че имаше само една жалка бирена бутилка, която да намеква за наличието на алкохол и никакви следи от наркотици, във вечерните новини психолозите говореха за проблеми в семейството, за явлението на отрицанието, като посочваха, че често склонността към пристрастяване се предава от родителя на детето. Ударът беше тежък. На отпътуване от Хампдън госпожа Коркоран премина през скупчилите се репортери, бившите й приятели, извърнала поглед и здраво стиснала зъби в съвършена, изпълнена с омраза, усмивка.