Тайната история

— Не е ли отвратително — каза Франсис в мига, когато останахме сами.

— Това е само за една нощ.

— Не мога да спя с много хора в една стая. Няма да мигна цяла нощ.

Седнах на едно походно легло. Из стаята се носеше мирис на спарено и застояло, а от лампата над билярдната маса струеше зелена, потискаща светлина.

— А и е много прашно — каза Франсис. — Мисля, че трябва да отидем на хотел.

Подсмърчаше шумно и мърмореше за прахта, докато търсеше пепелник. Със същия успех в стаята можеше да нахлуе и смъртоносния радон168, изобщо не ми пукаше. Единственото, за което се чудех, бе как, небеса, как, всемилостиви Боже, щях да издържа часовете, които ми предстояха. Бяхме тук едва от двадесет минути, но вече ми се искаше да се застрелям.

Той все още мърмореше, аз все още бях погълнат от отчаяние, когато при нас слезе Камила. Носеше нефритени обици, лачени обувки и спретнат, черен кадифен костюм по тялото.

— Здравей — каза Франсис и й подаде цигара. — Хайде да се настаним в „Рамада Ин“.

Осъзнах колко много ми е липсвала през последните дни, когато постави цигарата между напуканите си устни.

— Е, не ви е чак толкова зле — отвърна тя. — Снощи аз трябваше да спя с Марион.

— В една и съща стая?

— В едно и също легло.

Очите на Франсис се разшириха от възхищение и ужас.

— Настина ли? Леле. Това е ужасно — каза той тихо и с уважение.

— Сега Чарлс е горе с нея. Тя е в истерия, защото някой е поканил горкото момиче, което пристигна с вас.

— Къде е Хенри?

— Още ли не сте го видели?

— Видях го. Не съм говорил с него.

Камила направи пауза, за да издуха облак дим.

— Как ви се струва?

— Виждал съм го и в по-добро състояние. Защо?

— Защото е болен. Отново тези главоболия.

— От лошите ли са?

— Така казва.

Франсис я погледна с недоверие.

— Как тогава се държи на крака и ходи?

— Не знам. Упоил се е. Дни наред пие хапчета.

— А къде е сега? Защо не си е легнал?

— Не знам. Госпожа Коркоран току-що го изпрати до Къмбърланд Фармс, за да донесе четвърт мляко за проклетото бебе.

— В състояние ли е да шофира?

— Нямам никаква представа.

— Франсис — казах, — цигарата ти!

Той подскочи, посегна към нея прекалено бързо и си изгори пръстите. Беше я оставил на ръба на билярдната маса и тя беше прогорила дървото, едно черно петно се разпростираше по политурата.

— Момчета? — извика госпожа Коркоран от върха на стълбите. — Момчета? Може ли да сляза, за да проверя терморегулатора?

— Бързо — прошепна Камила, докато смачка цигарата си. — Не трябва да пушим тук.

— Кой е там? — остро попита госпожа Коркоран. — Гори ли нещо?

— Не, госпожо — отвърна Франсис, избърса изгореното място и побърза да скрие фаса, докато тя слизаше по стълбите.

Беше една от най-лошите нощи в живота ми. Къщата се пълнеше с хора, часовете се влачеха в ужасяваща, променлива мъгла от роднини, съседи, плачещи деца, покрити ястия, запушени алеи, звънящи телефони, ярки светлини, непознати лица и неловки разговори. Някакъв груб и суров наглед мъж ме приклещи в един ъгъл, където ме държа с часове, за да ми се хвали с риболовни състезания и бизнеса си в Чикаго, Нашвил и Канзас Сити. Накрая се извиних и се заключих в банята на горния етаж, където не обърнах внимание на думкането и жаловитите викове на някакво незнайно хлапе, което със сълзи на очи ме молеше да го пусна.