Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Очаквам да те видя на погребението, а се надявам да се видим и по-рано.“
Под писмото нямаше подпис, само едно двустишие от „Илиада“ на гръцки. Беше от единадесета книга, в която Одисей е откъснат от приятелите си и се озовава сам на вражеска територия:
„… който е храбър, ще трябва в борбата докрай да остане“167
До Кънектикът пътувах с Франсис. Очаквах, че близнаците ще дойдат с нас, но те потеглиха ден по-рано заедно с Клоук, който за всеобща изненада бе получил лична покана от госпожа Коркоран. Мислихме, че изобщо няма да го поканят. Госпожа Коркоран дори бе отказала да говори с него, след като Скиола и Давънпорт го хванаха, когато се опитваше да се измъкне от града.
— Опитва се да излезе с чест от ситуацията — коментира Франсис.
В крайна сметка Клоук получи лична покана, а чрез Хенри бяха поканени и приятелчетата му Руни Уин и Брам Джързи.
В интерес на истината семейство Коркоран бяха поканили доста хора от Хампдън — познати от сградата, в която спеше, хора, за които не знаех, че са се познавали с Бъни. Едно момиче, Софи Диърболд, което познавах бегло от часовете по френски, щеше да пътува с Франсис и мен.
— Откъде се познават с Бъни? — попитах Франсис на път за дома й.
— Не мисля, че я е познавал, поне не много добре. Обаче като първокурсник си падаше по нея. Сигурен съм, че на Марион изобщо няма да й хареса, че са я поканили.
Страхувах се, че пътуването ще бъде доста неловко, но облекчението да си до непознат бе прекрасно. Почти се забавлявахме, радиото работеше, Софи, която имаше кафяви очи и дрезгав глас, се бе облакътила на предните седалки и си говореше с нас, а не бях виждал Франсис в добро настроение от векове.
— Приличаш на Одри Хепбърн, знаеш ли? — каза й той.
Тя ни черпеше с ментови бонбони и топчета дъвка с вкус на канела, разказваше смешни истории. Смеех се, гледах през прозореца и се молех да пропуснем отбивката. Никога в живота си не бях ходил в Кънектикът. Никога не бях ходил и на погребение.
Шейди Брук се намираше на един тесен път, който се отклоняваше рязко от магистралата и в продължение на километри се виеше над мостове, край ниви, пасбища и полета. След известно време хълмистите ливади се превърнаха в игрище за голф. На полюляващата се, опушена, дървена табела пред сградата на клуба в стил „псевдо-тюдор“ бе изписано „ШЕЙДИ БРУК КЪНТРИ КЛЪБ“. След него се появиха къщите — големи, красиви, просторни, всяка една разполагаше с шест-седем акра земя.
Мястото приличаше на лабиринт. Франсис гледаше номерата на пощенските кутии, поемаше по поредната погрешна следа, после отново се връщаше, ругаеше, а скоростите престъргваха. Нямаше никакви знаци и никаква очевидна логика в номерацията на къщите, вече половин час се щурахме като слепи насам-натам и у мен се зароди надеждата, че изобщо няма да я открием, че просто ще обърнем и ще поемем на едно весело пътуване обратно към Хампдън.
Разбира се, че я намерихме. Намираше се в края на своето отклонение и бе голяма, модерна къща с „архитектурни“ претенции, от белосан кедър, а раздвижените й нива и асиметрични тераси бяха съзнателно голи. Дворът бе покрит с черен вулканичен камък, нямаше почти никаква зеленина с изключение на няколко дървета гинко в ултрамодерни саксии, поставени на разстояние една от друга за постигане на драматичен ефект.
— Ау — възкликна Софи, която като истински Хампдънски възпитаник не пропускаше да отдаде почит на Новото.
Погледнах към Франсис, но той сви рамене и каза просто:
— Майка му харесва съвременна архитектура.
Никога не бях виждал мъжа, който отвори вратата, но с неприятно чувство, като насън, го разпознах веднага. Беше едър, със зачервено лице, широка челюст и голяма глава с побелели коси. Известно време ни зяпа, а малката му уста оформи стегнато и заоблено „о“. Сетне изненадващо, по момчешки бързо, се хвърли напред и сграбчи ръката на Франсис.
— Виж ти, виж ти, виж ти — гласът му бе носов, бъбрив, гласът на Бъни. — И ако това не е старият Рижко. Как си, момче?
— Благодаря, добре — отвърна Франсис, изненадах се от дълбочината и топлината, с която го изрече, а и от силата, с която върна ръкостискането.
Господин Коркоран преметна тежката си ръка през врата му и го придърпа.
— Това е моето момче — обърна се той към нас със Софи и посегна, за да разроши косата на Франсис. — Всичките ми братя бяха рижи, но нито един от синовете ми не се роди с червена коса. Не го разбирам. Как си, мила? — обърна се той към Софи, отмахна ръката си и я протегна към нейната.
— Здравейте, аз съм Софи Диърболд.
— Браво, много си хубава. Нали е хубава, момчета? Приличаш на леля си Джийн, скъпа.