Тайната история

Госпожа Коркоран се изкашля.

— Хенри — каза тя любезно и посегна за питието си, — сигурна съм, че младите хора биха желали да видят къде ще спят. Вероятно имат и багаж в автомобила.

— Добре.

— Провери дали в банята долу има достатъчно кърпи за миене на лице и хавлии. Ако няма, вземи няколко от шкафа за бельо в коридора.

Хенри кимна, но преди да успее да отговори, зад него изведнъж застана господин Коркоран.

— Това момче — каза той и го удари по гърба (видях как Хенри сви врат и заби зъби в долната си устна), — е едно на милион. Не е ли истински принц, Кати?

— Със сигурност ни помогна доста — отвърна хладно госпожа Коркоран.

— Можеш да заложиш главата си, че е така. Не знам какво щяхме да правим през тази седмица, ако не беше той. Деца — продължи господин Коркоран, стиснал здраво рамото на Хенри, — молете се да имате такъв приятел. Хора като него не се срещат всеки ден. Не, господа. Защото никога няма да забравя първата вечер на Бъни в Хампдън, когато ми се обади по телефона и ми каза „Татко, татко, трябва да видиш откачалката, която ми натресоха за съквартирант.“ Казах му „Дръж се, сине, дай му възможност.“ И преди да се усетя, се започна Хенри това, Хенри онова, та в крайна сметка промени специалността си и записа старогръцки. Замина за Италия. Беше щастлив като малко дете — очите му се напълниха със сълзи. — А това показва — продължи той, разтърсвайки рамото на Хенри в израз на малко грубовата привързаност, — че по дрехите посрещат, но по ума изпращат. Хенри може да има вид на глътнал бастун, но никога не е имало по-добър приятел от него. Последният път, когато говорих с Бъни, той бе толкова въодушевен от пътуването до Франция с този приятел тук през лятото…

— Стига, Мак — каза госпожа Коркоран, но беше твърде късно. Той отново плачеше.

Не беше толкова зле колкото първия път, но въпреки това беше тежко. Господин Коркоран прегърна Хенри и зарида на рамото му, а Хенри просто стоеше, загледан измъчено в пространството със стоическо спокойствие.

Всички се чувствахме неудобно. Госпожа Коркоран започна да се рови из цветята в саксиите, а аз, с пламнали уши, бях забил поглед в скута си, когато се тръшна врата и двама млади мъже се появиха в просторното и високо преддверие. Човек нито за миг не можеше да сбърка кои са те. Светлината идваше зад тях и не можех да видя добре нито един от двамата, те се смееха и говореха, за Бога, и смехът им, пронизващ, подигравателен и изпълнен с живот, внезапно и силно прободе сърцето ми, защото напомняше за Бъни.

Отправиха се към баща си, без да обръщат внимание на сълзите му.

— Ей, тате — каза по-големият. Имаше къдрава коса, беше на около тридесет години и много приличаше на Бъни в лице. Високо на хълбока си бе подпрял бебе с малка бейзболна шапка, на която пишеше „Ред Сокс“.

Другият брат, луничав, по-слаб, по-мургав и с черни кръгове под сините очи, взе бебето.

— Ето, отиди при дядо.