Тайната история

Застанах зад него. Не ме погледна, нито пък ми проговори. Вратите гледаха към гола, ярко осветена тераса — черен вулканичен камък, лигуструм в бетонни урни и артистично начупена на парчета бяла статуя на земята. Дъждът се спускаше пред прожекторите, които бяха поставени под такъв ъгъл, че да хвърлят дълги и драматични сенки. Ефектът бе футуристичен, сякаш след ядрена война, но същевременно и древен, като някакъв настлан с пемза двор в Помпей.

— Това е най-грозната градина, която някога съм виждал — казах.

— Да — отвърна Хенри. Беше много блед. — Чакъл и пепел.

Зад нас хората се смееха и говореха. През опръсканите от дъжда стъкла светлините предизвикваха илюзията, че по лицето му се стичаха капки.

— Не е ли по-добре да полегнеш — казах след известно време.

Той прехапа долната си устна. Пепелта на цигарата му бе дълга около два сантиметра и половина.

— Лекарствата ми свършиха.

Погледнах го в профил.

— Можеш ли да издържиш?

— Ще трябва, нали? — отвърна той, без да се помръдне.

След като влязохме, Камила заключи вратата на банята и двамата, застанали на четири крака, започнахме да преравяме купчината от шишета с таблетки под умивалника.

— За високо кръвно налягане — каза тя.

— Не.

— За астма.

На вратата се почука.

— Заето — провикнах се.

Камила се бе навряла в шкафа чак до водопроводните тръби и навън се подаваше само тялото й от кръста надолу. Чувах как подрънкват шишетата.

— Вътрешно ухо? — каза тя с приглушен глас. — По една капачка два пъти на ден?

— Дай да видя.

Подаде ми някакви антибиотици, които бяха поне отпреди десет години.

— Няма да свърши работа — казах и се приближих. — Да виждаш нещо, което няма етикет, позволяващ да бъде допълван? Нещо от зъболекар, например?

— Не.

— „Може да предизвика замайване“? „Не шофирайте и не работете със сложна апаратура“?

Някой отново почука на вратата и завъртя дръжката. Аз почуках отвътре, после се пресегнах и отворих двата крана на чешмата докрай.

Откритията ни не бяха кой знае какви. Ако Хенри се бе допрял до отровен бръшлян, имаше сенна хрема, ревматизъм или остър инфекциозен конюнктивит, щяхме да го оправим, но единственото болкоуспокояващо бе „Екседрин“. От чисто отчаяние взех цяла шепа и още две съмнителни капсули от шише, на което пишеше, че предизвикват замайване, но подозирах, че са антихистамини.

Мислех си, че загадъчният ни гост си е тръгнал, но когато решихме да се измъкнем, открихме Клоук, който се спотайваше отвън. Погледна ме презрително, но после зяпна, когато зад мен се появи Камила с разрошена коса и оправяща полата си.