Острието на Тишал

Нямаше друг избор.

Затова се предаде на Песента, наблюдавайки милиардите поколения на своето творение, които се вихреха из съзнанието ѝ като галактика, в която всяка отделна звезда представляваше живот. Тя бе открила пробата от ХРВП в тялото на Крис Хансен и я беше култивирала в собствения си кръвен поток; там сътвори и културата на противовируса. След изнизването на милиард поколения песента на изцелението звучеше все така ясно и чисто, без нито една дисонантна мутация.

Но сега Хари се докосна до нея и Шана почувства болката и яростта му — тя прониза като остра игла разрасналата се язва, в която се бе превърнал изворът ѝ. През всичките левги тя го докосна със силата си; изцели кожата му и успокои сърцето му, докато нейното се сви от истински ужас. Това усещане бе толкова чуждо на природата ѝ, че известно време не успяваше да го определи, нито да открие източника му.

Далечните контрапункти на дъщеря ѝ продължаваха да звънтят в мелодията ѝ, щастливи да са част от нея дори в онова чуждо място, където я беше затворила баба ѝ. Фейт не се страхуваше; баща ѝ беше обещал, че ще се появи, беше обещал, че ще оправи всичко — но въпреки това се беше озовал тук, сам, ранен и измъчен, оставяйки Фейт в ръцете на враговете си.

И тя откри, че може би точно това отравя спокойствието ѝ с ужас.

Грациозната нота в Песента на Чамбарая, която представляваше физическата форма на Палас Рил, прозвуча от любимото ѝ място за размишления — огряна от слънцето горска поляна сред дъбови и орехови дървета, над обрасло с върби поточе, което се намираше на три дни път югоизточно от Анхана — и потърси в Песента следи от една позната фраза, отекваща тема за скалисти бързеи на седем левги нагоре по течението. Улови тази тема и я запя заедно с реката; съчетавайки тези ноти с приспивния ритъм на слънчевата поляна, тя ги понесе заедно през времето и пространството.

Една крачка я пренесе от полянката до бързеите.

Седем левги по-нататък тя дочу тихото ромолене на тресавище, където се смее камъш и под земята боботят корените на достолепни дървета; тя отново вля отделните мелодии в Песента си, за да може да прекрачи от бързеите в тресавището.

И така тя закрачи по реката.

Когато се приближи, тя почувства в него болка, по-силна от онази, която може да изпитва плътта: страх и студена ярост. Ужас. Отчаяние.

И въпреки това около него нямаше никаква заплаха, никаква опасност. Тя можеше да усети вкуса на намиращия се на хребета лагер толкова ясно, сякаш отпадните му води се стичаха право в устата ѝ; смътно чувстваше какофонията от хиляди животи на самия край на речния си басейн. Нищо от онова, което можеше да усети, не му желаеше зло — само прости човешки души, които сляпо копнееха за храна, секс и удобство.