Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— Баща ми е енорийски свещеник в Норфолк. Представяте ли си — аз, изправен пред съдията и съдебните заседатели, с такова обвинение? Ако питате мен, не разбирам защо е необходимо това. Има хора, които ангелът на небето… Аз не съм от тях. Оня беше едно от тия създания, дето през всичкото време просто кипят от някаква глупава злоба. Жалки типове, дето не трябва изобщо да живеят. Не искаше да си гледа службата и не оставаше и другите да си гледат тяхната. Но каква полза да приказвам! Вие достатъчно добре познавате този вид заядливи, зъбещи се подлеци…

Отнесе се към мен, сякаш двамата бяхме имали еднакъв опит, както бяха еднакви дрехите ни. А аз познавах достатъчно добре гибелната опасност от подобен нрав там, където липсваха всякакви средства за законно усмиряване. Знаех също така добре, че моят двойник не е убиец главорез. Не смятах да питам за подробностите, но той ми разказа цялата история грубо, с резки, несвързани изречения. От повече не се нуждаех. Виждах всичко да се развива така, като да бях сам в онази, другата пижама.

— Това се случи, когато поставяхме зарифован фок, на смрачаване. Зарифован фок! Ясно ли ви е какво беше времето? Единственото платно, което бяхме оставили, за да поддържаме движението на кораба, така че може да си представите какво ни беше в продължение на дни. Трудна задача, нали? Обсипа ме с тия негови проклети безочливости при платното. Казвам ви, беше ми дошло до гуша от това ужасно време, което сякаш нямаше край. Ужасно, казвам ви — а и корабът гази дълбоко. Предполагам, че тоя приятел сам бе полуобезумял от страх. Моментът не беше никак за деликатни упреци, тъй че аз просто се извъртях и го повалих като говедо. Той се изправи и се нахвърли върху мен. Вкопчихме се тъкмо когато една страхотна вълна се била насочила към кораба. Всички от екипажа я видели и се хванали за въжетата, но аз го бях стиснал за гърлото и продължавах да го тръскам като плъх, а хората над нас викаха: „Внимавайте! Внимавайте!“ И после трясък, сякаш небето се сгромоляса върху главата ми. Казват, че в продължение на повече от десет минути едва ли нещо можело да се види от кораба — само трите мачти и малко от бака и от задната палуба, целите залети и плъзгащи се под покривка от пяна. Истинско чудо бе, че ни намериха, вкопчени един в друг зад кнехтовете. Явно бях решил да не си играя, защото още продължавах да го стискам за гърлото, когато ни вдигнаха. Лицето му бе почерняло. За тях това вече бе прекалено. Изглежда, са ни замъкнали бързо отзад, както се бяхме вкопчили един в друг. Всички крещели: „Убийство!“ — и като умопобъркани се втурнали в офицерския салет. А междувременно корабът се бореше за живота си, положението бе крайно опасно, всеки миг можеше да бъде последен за него сред страшното море. Както разбрах, капитанът също започнал да обезумява като останалите. Повече от седмица вече той не беше спал и като му съобщили за случилото се в разгара на беснеещата буря, едва не пощурял. Учудвам се, че не ме изхвърлиха във водата, след като изтръгнаха от ръцете ми трупа на скъпия си другар. Доста се озорили, докато ни разделят, ми казаха. Достатъчно отвратителна история, за да накара един стар съдия и почтените съдебни заседатели малко да се стреснат. Първото нещо, което чух, когато дойдох на себе си, бе подлудяващият рев на тая нескончаема буря и на този фон гласът на капитана. Беше се надвесил над леглото ми, втренчил очи в лицето ми изпод широкополата си шапка.