Сянката на планината

— Не ми харесва да те зарежа така, щом тук става опасно.

— Не, не, няма проблем. Ще ида да видя какво става на контролния пункт. Ти върви.

Прихвана фотоапарата и ми подаде ръка. Стиснах я.

— Успех! — казах.

— И на теб. Ще ми направиш ли една услуга? Щом заминаваш, трай си за това, докато

можеш, става ли?

— Няма проблеми. Чао, Хорст.

Той вече се отдалечаваше и подготвяше фотоапарата си. Чат-чат.

Върнах се в колата и видях, че Син хиджаб държи пистолет, прицелен в мен.

— Всичко е наред — казах.

Тя даде газ, прихванала волана с една ръка. Сменяше скоростите с ръката, в която

държеше пистолета, и ме изнервяше толкова, че се стрясках, щом бутнеше яростно лоста с

долната част на дланта си.

— Вие двамата да не сте гаджета? — попита тя. — Дъра-бъра! Какво му каза?

— Каквото искаше да чуе. Ще ме застреляш ли? Видях как явно се замисли над думите

ми.

— Не знам — отвърна. — Какво каза на този мъж? На чия страна си?

— На твоята, надявам се. А ако ме застреляш, ще отвориш дупка в някой от паспортите.

Тя рязко сви с колата към една поляна посред дърветата, спря мотора и хвана пистолета

с две ръце.

— Смешно ли ти е? Измъкват ме от прикритието ми, по което се трудих две години, за

да те взема от хотела, да прибера нещата и да те откарам до летището!

— Прикритие? Ти да не си шпионин? — Млъквай!

— Ааа… добре, а коя си все пак?

— Намирам те сам на пътя — продължи тя, втренчила се загадъчно в мен. — После ти

спираш да си поприказваш с някакъв непознат. Убеди ме, че това не е грешка, иначе, Аллах

ми е свидетел, ще ти пусна куршум в главата и ще обера златото от трупа ти.

— Ако познаваш твоя Свещен коран, би трябвало да е достатъчно да ти назова номера

на стиха.

— Какви ги дрънкаш?

— Втора сура, аят двеста двайсет и четвърти — казах.

— „Кравата"! — назова тя ехидно сурата от Корана. — Ти нещо искаш да ми кажеш ли?

Намекваш, че съм дебела?

— Не, разбира се. Ти си… пищна.

— Я стига!

— Ти започна.

— Да се върнем към сурата, умнико.

— За немюсюлманите, които искат да научат нещо за Корана, втора сура, аят двеста

двайсет и четвърти е добро начало. „И не правете клетвите си в името на Аллах пречка да сте

праведни, да се боите…"

— „… и да помирявате хората" — довърши тя вместо мен и за пръв път се усмихна.

— Е, да се залавяме? — Започнах да се изхлузвам от якето.

Тя прибра пистолета в един джоб сред диплите на полата си, отвори задната врата на

колата и издърпа нагоре седалката.

Отдолу, под фалшив капак, имаше тайник. Подадох жилетката; тя щателно провери всеки

джоб и всеки паспорт. Доволна, я пъхна в тайника и захлупи капака. Седалката щракна и се

намести, а ние отново се качихме в колата.

— Ще се отбием в хотела — каза тя. — Трябва да освободиш стаята. Оттук нататък