Сянката на планината

попитах и поех подаръка му.

— Не, тя трябва да пуши.

— Синия хиджаб пуши хашиш?

— Много обича — отвърна Анкит, докато прибираше напитките и храната в раницата

ми. — Действа й като валериан на котка. Но го пестете, доколкото можете. Щом свърши, я

хваща злобата.

Навън с гръм и трясък спря кола. Клаксонът бибипна три пъти.

— Представяйте си, че тя е Дурга, богинята воин, яхнала тигър, и се дръжте подобаващо.

— Как точно?

— С уважение, преданост и страх — отвърна Анкит, клатейки лукаво глава.

— За мен бе удоволствие, мой нови стари приятелю. Довиждане.

На вратата се обърнах и го видях да ми маха усмихнато. Погледнах колата — Синия

хиджаб ме посочи с пръст, а моторът изрева.

Изфучахме по автомобилната алея на шосето и поехме към Коломбо. Тя се приведе

напред и така стисна волана, че кокалчетата й побеляха.

След като десет минути слушах как зъбите й скърцат и мелят яда й като воденични

камъни, реших да подхвана разговор.

— Срещнах мъжа ти Мехму.

— С това ли реши да нарушиш ведрата тишина? Като споменеш проклетия ми мъж?

— Ведра ли? На разпит ми е било по-ведро!

— Я върви по дяволите — сопна се тя, но ядът й вече беше отминал и се отпусна на

седалката. — Бях се… напрегнала. И не искам да се напрягам повече.

Щеше ми се да пусна някоя шега, но тя имаше пистолет.

Шофираше добре. Изучавах стила й на каране, докато задминаваше камионите, забавяше

ход на временните бариери и вземаше острите завои. Обичам да ме вози шофьор, на когото

имам доверие. Същинско действително смъртоносно влакче на ужасите.

Предното стъкло беше като летящ из космоса сапунен мехур. Сенките на дърветата се

извиваха в дъга над колата, докато минавахме, и се опитваха да ни утешат, когато гората

свърши и къщите с огради се превърнаха в мъниста и дрънкулки от друга верига на

цивилизацията.

— Вчера стрелях по човек — каза тя след малко.

— Приятел или враг?

— Има ли значение?

— Да, по дяволите.

— Враг беше.

Известно време пътувахме в мълчание.

— Уби ли го? — попитах. — Не.

— Но можеше да го убиеш? — Да.

— Не е срамно да си милостив — казах.

— Fuck you! — изтърси тя сопнато.

— Всичкото това псуване като че ли не се връзва много с исляма?

— Щом е на английски, не се брои, а аз съм мюсюлманска комунистка — заяви тя.

— Да… разбирам.

Тя кривна на една отбивка сред поля от цветя, поникнали от напоената с дъжд земя.

Огледа се и изключи мотора.

— Мехму добре ли изглеждаше?

— Добре изглеждаше.

— Вярно ли?

— Да, той ми хареса. Много даже.

Изведнъж тя се разплака, сълзите й рукнаха свободно като дъждовните капки, които

заплющяха по прозорците.

И също тъй бързо се стегна, избърса очи и посегна да отвори плика със сандвичите.